Определение № 6318 от 11.06.2025 г. на ВАС по адм. д. № 5761/2025 г.

Производството е по чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка със Закона за устройство на територията /ЗУТ/. Образувано е по частна жалба на И. А. М. и А. П. Л. и двамата от гр. Сливен, чрез процесуалния им представител адв. Раднев, против определение № 771 от 14.04.2025г., постановено по адм.д. № 499/2024г. по описа на Административен съд – гр. Сливен, с което на основание чл. 159 т. 4 АПК е оставена без разглеждане жалбата им срещу Разрешение за промяна на предназначението № 11 от 09.09.2024г., издадено от главния архитект на община Сливен, с което на основание чл. 147а ал. 1 ЗУТ е разрешено на К. Т. Б. и Н. К. К. да променят предназначението на съществуващ „магазин“, обект с идентификатор № 67338.528.41.4.8 по кадастралната карта на гр. Сливен, находящ се в УПИ XIV – 41, кв. 383 по плана на [жк], [улица], гр. Сливен в „пицерия“. В частната жалба се твърди неправилност на оспореното определение като постановено в противоречие с материалния закон и доказателствата по делото – отменително основание по чл. 209 т. 3 във връзка с чл. 236 АПК. Твърдят, че е неправилен извода на съда, че за тях няма правен интерес от оспорване на разрешението за промяна на предназначението, тъй като навеждат съображения за наличието на предпоставките по чл. 39 ал. 2 ЗУТ, а именно, че не е доказано, че с промяната на предназначението няма да бъде допуснато голямо шумово и друго замърсяване. Напротив твърдят, че такова ще бъде допуснато, тъй като се касае за пицерия – ще има достъп на външни лица, както миризми и димни газове. Искат оспореното определение да бъде отменено и делото да бъде върнато за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответниците Главният архитект на община Сливен и К. Х. С. не изразяват становище по частната жалба. Ответникът К. Т. Б. и Н. К. К., в писмен отговор, чрез процесуалния си представител адв. Пантелеев, изразяват становище за неоснователност на частната жалба. Претендират разноски за настоящата инстанция. Частната жалба е подадена в срока по чл. 230 АПК, от надлежни страни, адресати на оспореното определение и срещу съдебен акт, подлежащ на касационен контрол, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. За да постанови оспореното определение АС – гр. Сливен е приел, че в случая се касае за издадено разрешение за промяна на предназначението на обект по облекчения ред по чл. 147а ЗУТ без извършване на строително монтажни работи. Приел е, че кръгът на заинтересованите лице се очертава от нормата на чл. 147а ал. 2 ЗУТ, в която за разрешенията за промяна на предназначението по чл. 147а като заинтересовани лица са определени тези по чл. 38 и чл. 39 ЗУТ. Приел е, че в случая доколкото се касае за промяна на предназначението на нежилищен обект „магазин“ в също отново нежилищен обект „пицерия“, приложима е разпоредбата на чл. 38 ал. 5 ЗУТ, според която „Самостоятелни обекти за нежилищни нужди, изградени в заварена сграда, могат да се преустройват и да променят предназначението си по общия ред, без да се изисква съгласието на собствениците в етажната собственост, при условие че се спазват изискванията на чл. 185, ал. 1, т. 2 – 4 и не се допуска наднормено шумово и друго замърсяване. Ако не са налице тези условия, се спазват изискванията на чл. 185, ал. 2 и 3“. Посочил е, че тъй като разрешението за промяна на предназначението е издадено да бъде извършено без строително монтажни работи, съответно с него не е предвидено да се отнемат общи части, нито пък да бъдат изменяни общи части на сградата. Приел е и че с оглед на съществуващото към момента предназначение на обекта за нежилищни нужди – магазин и промяната на предназначението му отново в такъв за нежилщни нужди – пицерия – не се очаква наднормено шумово и друго замърсяване, като се е позовал за този извод и на приетото по делото заключение на съдебно – техническата експертиза. Приел е и че от СТЕ се установява, че няма да има и друго наднормено замърсяване, както и че не е предвидено в проекта извеждане на вентилационна инсталация до най – високата точка на жилищната сграда, в която се намира обекта. Поради това е направил извод, че предвидената и разрешена промяна на предназначението е одобрена при спазване на изискванията на чл. 185 ал. 1 т. 2 – 4 ЗУТ и без да се допуска наднормено шумово и друго замърсяване, поради и което с огред разпоредбата на чл. 38 ал. 4 ЗУТ е обосновал извод, че не се изисква съгласието на останалите съсобственици в сградата, от която категория са и жалбоподателите в първата инстанция. Поради това е приел, че жалбоподателите не са от кръга на лицата и съответно по отношение на тях не са налице предпоставките по чл. 147а ал. 2 във връзка с чл. 38 ал. 5 ЗУТ, за да имат качеството на заинтересовани лица, за които е признато право на жалба. По тези съображение е приел, че за жалбоподателите не е налице правен интерес от оспорване на разрешението за промяна на предназначението на обект, оставил е без разглеждане жалбата им и е прекратил производството по делото. Определението е правилно. Правилен е извода на съда, че нормата на чл. 147а, ал. 1 от ЗУТ предвижда облекчен режим за промяна на предназначението на сгради или на самостоятелни обекти в сгради, когато не се извършват строителни и монтажни работи. Промяната се извършва след издаване на разрешение за промяна на предназначението от главния архитект на общината, при условие, че са спазени изискванията на чл. 38 или 39, не се нарушават правилата и нормативите за застрояване и са представени положителни становища от съответните компетентни органи относно спазване на изискванията, определени с нормативен акт за новото предназначение. В ал. 2 на същия законов текст са изброени заинтересованите лица, имащи право на жалба срещу издадено по реда на ал. 1 разрешение за промяна на предназначението, а именно това са лицата по чл. 38 и чл. 39 от ЗУТ. Доколкото в случая се касае за промяна на предназначението не на жилищен обект, а на един вид нежилищен "магазин" в друг вид нежилищен обект "пицерия", то правилно административният съд е приел за приложима хипотезата на чл. 38, ал. 5 от ЗУТ и е очертал кръга на заинтересованите лица в съответствие с чл. 38, ал. 5, изр. първо, във връзка с чл. 185, ал. 1, т. 2 – т. 4 от ЗУТ. От своя страна чл. 185, ал. 1, т. 2 – т. 4 от ЗУТ, предвижда, че не се иска съгласието на останалите собственици на етажната собственост при преустройства на собствени обекти, помещения или части от тях, когато: не се отнемат общи помещения и площи или части от тях и не се променя предназначението им; не се изменят съществено общите части на сградата; се свързват вътрешни инсталации с общи мрежи, преминаващи през или до делителната стена или през обслужващи помещения по една вертикална ос. В случая оспореното разрешение за промяна на предназначението е издадено за извършване без строително монтажни работи, съответно в тази връзка нито се отнемат общи помещения и площи или части от тях, нито е предвидено да бъдат изменени общи части на сградата, съответно не е предвидено свързване на вътрешни инсталации с общи мрежи, преминаващи при описаните в законовата разпоредба хипотези. Следователно съответен на закона и събраните доказателства е извода на съда, че съгласие на останалите собственици от етажната собственост в случая не е необходимо. Правилен и съответен на събраните в хода на производството доказателства, включително приетата по делото СТЕ, е извода на административния съд, че с оглед характера на досегашното предназначение и новото такова, както и предвижданията на проекта и описанието, дадено в обяснителната записка, не се очаква наднормено шумово и друго замърсяване. Видно от обяснителната записка обекта с променено предназначение е предвиден за изработване на пици с оглед осъществяване на доставки по домовете и с минимален брой места. Съответен на доказателствата е и извода на съда, че в проекта не е предвидено извеждане на въздухоотводи над сградата, които биха довели до друг вид замърсяване. При тези данни правилно съдът е приел, че се касае за промяна предназначението на самостоятелен нежилищен обект в друг такъв, при спазване на изискванията на чл. 185, ал. 1, т. 2 – 4 ЗУТ и без да се допуска наднормено шумово и друго замърсяване, поради което и с оглед разпоредбата на чл. 38, ал. 5 ЗУТ не се изисква съгласието на останалите собственици на обекти в сградата за издаване на разрешение в хипотезата на чл. 147а ЗУТ, а това от своя страна изключва правния интерес на частните жалбоподатели от оспорването му, както правилно е приел и съставът на АС – гр. Сливен. Оспореното определение като правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, макар и да е основателно искането на ответниците по касация К. Б. и Н. К. за присъждане на разноски, същото не следва да бъде уважено, тъй като не са представени доказателства за договорени и реално заплатени такива. Това е така, тъй като в представеното пълномощно е включен текст, който посочва, че същото играе роля и на разписка. Пълномощното представлява документ оправомощаващ едно лице да извърши от името и за сметка на друго лице определени действия, като в случая в пълномощното не се съдържа волеизявление за сключен договор, по силата на който да е договорено заплащането на адвокатско възнаграждение, съответно липсва отразяване за заплащане на такова. Договорът за правна помощ и съдействие би отразявал такава воля на страните, но такъв по делото липсва. Липсва каквото и да било доказателства за това, че е договорено адвокатско възнаграждение, съответно начина на заплащането. Поради това искането за присъждане на разноски на посочените ответници по касация не следва да бъде уважено. Воден от горното и на основание чл. 221 ал. 2 във връзка с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение,