Определение № 9194 от 06.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 9249/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба, подадена от М. А. Х., чрез адв. Н. Русинов срещу определение №6268 от 09.07.2025г., постановено по адм. дело №1014/2025г. на Административен съд (АС) – Пловдив в частта му, с което не е уважено искането на жалбоподателя за присъждане на разноски. Частният жалбоподател счита обжалваното определение за неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано. Сочи, че неправилно е прието от съда основанието по чл. 159, т. 8 АПК за прекратяване на съдебното производство, а именно оттегляне на жалбата от жалбоподателката, защото е налице оттегляне на издадения административен акт в хода на съдебното производство и постигане на целения резултат. Иска се изменение на определението в частта за разноските и присъждане на разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение за оказана безплатна помощ. Претендират се разноски за настоящото производство. Ответникът – "Креди Йес" ООД в представен отговор, чрез юрк. Костадинова изразява становище за неоснователност на частната жалба. Претендира оставяне в сила на оспореното определение и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Моли да бъде оставено без уважение искането за присъждане на адвокатско възнаграждение, поради прекомерност. Върховният административен съд, Пето отделение, намира частната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 230 от АПК, от надлежна страна, имаща право и интерес от оспорването. Разгледана по същество жалбата е основателна. Съдебното производство е образувано по жалба вх. №719 от 03.04.2025г. на М. А. Х. срещу отказ от 18.03.2025г. на "Креди Йес" ООД за предоставяне на копие от договор за потребителски кредит, съдържащ лични данни. В изпълнение на разпореждане №414 от 08.04.2025г. на АС - Смолян от ответника е представена на 16.04.2025г.(п.к. 15.04.2025г.) административната преписка по подаденото от М. Х. заявление по чл.37б ЗЗЛД, ведно с договор за паричен заем № 756331 и съпътстващите го документи. В писмено становище от М. Х., подадено чрез адв. Русинов от 24.06.2025г. е посочено, че след запознаване с делото е установено, че ответното дружество е представило исканият договор за паричен заем, следователно администраторът на лични данни е оттеглил изричния си отказ и жалбоподателят няма правен интерес от продължаване на производството, доколкото искането му е удовлетворено, поради по - късно оттегляне на постановения изричен отказ. Направено е искане за прекратяване на производството и присъждане на разноски, съгласно списък (900лв. за адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.1, т.2 ЗА и 10лв. за държавна такса). Идентично становище е застъпено и изпратено на АС - Пловдив на 08.07.2025г. от М. Х., чрез адв. Русинов. С обжалваното в настоящото производство определение първоинстанционният съд е приел с оглед становищата на страните, че са налице предпоставките по чл.159, т.8, предл. второ от АПК за оставяне на жалбата без разглеждане, тъй като жалбоподателят, чрез процесуалния си представител при спазване на формата по чл.155, ал.3 АПК, изрично заявява ,че не поддържа подадената жалба, тъй като искането му е удовлетворено и това процесуално действие реализира хипотеза на отказ от оспорване. Предвид изхода на спора, съдът е намерил претенцията на жалбоподателката за присъждане на разноски за неоснователна. Определението е неправилно. Неправилно от събраните по делото доказателства и представени становища от жалбоподателката, съдът е приел наличие на основанието по чл.159, т.8 от АПК за оставяне на жалбата без разглеждане и прекратяване на съдебното производство, поради отказ от оспорването. Отговорността за разноските в съдебното производство е обективна, безвиновна. Тя се състои в правото на едната страна да иска и задължението на другата страна да плати направените разноски от страната, в чиято полза съдът е решил делото. В настоящия случай е налице основанието по чл. 159, т. 4 АПК – поради отпаднал в хода на производството правен интерес за жалбоподателя, тъй като искането на жалбоподателката за предоставяне на копие от сключения договор за кредит е удовлетворено, след подаване на жалбата и договора е представен в хода на висящото съдебно производство от страна на ответника. В чл. 143 АПК, озаглавен "Отговорност за разноски", тази конкретна хипотеза не е уредена. Трайна е съдебната практика по сходни случаи, че макар и при изначална липса на правен интерес и недопустимост на съдебното производство в хипотезата на чл. 159, т. 4 АПК жалбоподателят няма право на разноски, то това не важи в случаите, в които тази абсолютна положителна процесуална предпоставка е била налице към момента на образуването на делото, но е отпаднала в хода на съдебния процес поради поведението на ответника. Разпоредбата на чл. 143, ал. 2 АПК не съдържа уредба относно отговорността за разноски при прекратяване на производството на основание чл. 159, ал 4 АПК, но констатираната празнота в правната уредба не е основание да се приеме по аргумент на противното, че разноски не се дължат без значение правомерността на поведението на ответната страна. Основанието за това дава и нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК, според който само ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца. По аргумент за противното, в случаите когато ответникът е дал повод за завеждане на делото, т. е. с поведението си е предизвикал неоснователно правния спор, същият следва да понесе направените от жалбоподателя разноски. Отговорността за деловодните разноски произтича от факта на неоснователно повдигнатия правен спор и се носи от страната, чието правно твърдение е отречено със съдебния акт. Случаят, в който интересът от оспорване на административния акт е отпаднал в хода на съдебното производство, поради удовлетворяване на искането на жалбоподателя, се възприема от съдебната практика за сходен с уредения в чл. 143, ал. 2 АПК случай на прекратяване на делото, поради оттегляне на оспорения административен акт от административния орган по реда на чл. 156 АПК, в който подателят на жалбата има право на разноски. Претендираните от М. Х. са направени в хода на висящо съдебно производство и страната е заявила надлежно и своевременно искане за присъждането им още с подаването на жалбата. В съдебното производство страната е била надлежно представлявана от адвокат Русинов, видно от представен договор за правна защита и съдействие от 02.02.2025г. при условията на чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата. В производството адм. дело № 1014/2025 г. на АС – Пловдив от Х. е направено своевременно искане за присъждане на разноски за държавна такса в размер на 10 лв. и в размер на 900лв. за адвокатско възнаграждение на адв. Русинов по чл.38, ал.1, т. 2 ЗА. Предвид което искането за присъждането им се явява основателно. В посоченото съдебно производство ответникът е посочил, че прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Съгласно разпоредбата на чл.38, ал.1 адвокатът или адвокатът от Европейския съюз може да оказва безплатно адвокатска правна помощ и съдействие, в случая е оказана на материално затруднено лице. По силата на чл.38, ал.2 ЗА, в случаите по ал.1 ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от ЕС има право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по - нисък от предвидения в наредбата по чл.36, ал.2 и осъжда другата страна да го заплати. Съгласно чл.8, ал.2, т.10 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, минималния размер на адвокатското възнаграждение по делото е в размер на 900лв. Принципно вярно е изложеното от процесуалния представител на ответника, че адвокатското възнаграждение следва да е съобразено с фактическата и правна сложност на делото, но е неправилно твърдението за проведени съдебни заседания, в които да се явява пълномощника. По делото са проведени две съдебни заседания, вярно без участието на процесуалния представител на Х., което и не е задължително, но и за двете открити съдебни заседания са изготвени подробни писмени становища от адв. Русинов по хода на делото и относно отпаднал правен интерес от подадената жалба, поради удовлетворяване на искането. При липсата на посочени надлежни основания за направеното възражение съдът счита същото за неоснователно, поради което не следва да го уважава. Преценката за съответствие на претендираното от дадена страна адвокатско възнаграждение с практиката на СЕС също следва да се предхожда от надлежно мотивирано възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, обосновано с твърдения за липса на фактическа и/или правна сложност на делото. Едва ако съдът счете, че твърденията са основателни и делото не е с фактическа и/или правна сложност, той тогава следва да прецени дали размерът на договореното и заплатено от страната възнаграждение надвишава определените в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения размери, а ако е в рамките на минималния посочен в нея размер, както е в случая - дали е съобразено практиката на СЕС, включително с решението на СЕС по дело С-438/22. В конкретния случай адвокатското възнаграждение от 900лв. е в минималния размер и не противоречи на тази практика, с оглед което и възражението за прекомерност е неоснователно. Предвид изложеното в полза на М. А. Х. следва да се присъдят разноски в размер на 10лв. за държавна такса и на адв. Н. Русинов за адвокатско възнаграждение в размер на 900лв. на основание чл.38, ал.2 във вр. с чл. чл.8, ал.2, т.10 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. С оглед изхода на спора на частния жалбоподател се следват разноски в размер на 30лв. за заплатена държавна такса, дължими от ответника. По изложените съображения и на основание на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 236 АПК и с чл. 235, ал. 1 АПК, Върховният административен съд