Определение № 2619 от 11.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 1728/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, образувано по съвместна частна жалба на Ц. Ц. Ц. и Р. Ц. В., чрез процесуалния им пълномощник, срещу определение № 324/30.05.2024 г. по в. ч. т. д. № 224/2024 г. на Апелативен съд – В., с което е оставена без разглеждане частната им жалба срещу двете части на определение № 287/28.02.2024 г. по т. д. № 353/2023 г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което е: 1. Отменено по реда на чл. 253 ГПК разпореждане № 5784/10.11.2023 г. за отмяна на процесуалните действия по размяна на книжа, извършени по гр. д. № 130/2021 г. на Окръжен съд – Русе (първоначално сезирания с исковата молба на ищците първоинстанционен съд) и на страните е указано, че подадените в тази процедура отговори по чл. 131 ГПК няма да бъдат съобразявани като е разпоредено повторно връчване на исковата молба по реда на чл. 367 ГПК; 2. Прекратено като недопустимо, на основание чл. 130 ГПК, производството по т. д. № 353/2023 г. по описа на Окръжен съд – Варна в частта по предявените по реда на чл. 212 ГПК с уточнителни молби № 18580/25.07.2023г. и № 23401/28.09.2023г. от Ц. Ц. Ц. и Р. Ц. В. срещу Х. Ц. Ц. и „Ц. Ц. К.“ ЕООД искове с правно основание чл. 26, ал. 2, пред. 2, чл. 26, ал. 1, предл. 3, чл. 26, ал. 2, предл. 3 и чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД, съединени в условията на евентуалност, за прогласяване на нищожност на сключения между ответника Х. Ц. и наследодателя на ищците Ц. К. договор за продажба на дружествен дял от 02.10.2019 г. В частната жалба се поддържа, че определението в частта за оставяне без разглеждане на въззивната частна жалба на ищците срещу първоинстанционното определение, с което е отменено по реда на чл. 253 ГПК разпореждане на съда № 5784/10.11.2023г., е неправилно, защото в случая са налице основания за незачитане на извършените по чл. 131 ГПК от първоначално сезирания съд процесуални действия по гр. д. № 130/2021 г. на Окръжен съд – Русе, доколкото неправилно е приложен общият исков ред по търговски спор, въпреки че е следвало производството по делото да продължи с извършване на втора размяна на книжа по чл. 372 ГПК, което не е направено и е опорочило изначално процедурата по администриране на исковата молба. От това се извежда довод, че последиците от тази част на определението на практика са равнозначни на отказ от разглеждане на предявените искови претенции. Частните жалбоподатели считат за неправилно атакуваното въззивно определение и в частта, с която е оставена без разглеждане частната им жалба срещу определението на Окръжен съд – Варна в частта, с която е прекратено производството по предявените инцидентни установителни искове по чл. 26, ал. 2, пред. 2, чл. 26, ал. 1, предл. 3, чл. 26, ал. 2, предл. 3 и чл. 26, ал. 2, предл. 5 от ЗЗД. Акцентира се на обстоятелството, че предявяването на тези искове е станало по повод уточняване на исковата претенция и относно обстоятелства, наведени в първоначалната искова молба, поради което съдът няма основание да не приеме за разглеждане инцидентните искове. Поддържа се, че на основание чл. 212 ГПК и чл. 214 ГПК съдът може валидно да се произнесе по предявените в условията на евентуалност инцидентни установителни искове относно нищожността на сключения договор за продажба на дружествен дял от 02.10.2019 г., като предявяването на иска по чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ и тези по чл. 26 ЗЗД в едно исково производство е своевременно и надлежно, а уважаването им би се отразило пряко на правата на ищците и ответниците, което обосновава и участието им в производството. Последното, според жалбоподателите, е аргумент в подкрепа на тезата им за неправилност и необоснованост на извода на съда, че дружеството не е страна по исковете за прогласяване на нищожност, а физическото лице – приобретател на дружествения дял, не е самостоятелна страна по иска по чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ. В съвместен писмен отговор Х. Ц. Ц. и „Ц. Ц. К.“ ЕООД, чрез процесуален представител, оспорват основателността на частната жалба. Считат, че изложените от частните жалбоподатели доводи касаят правилността на определението, постановено от първоинстанционния съд, а не правилността на въззивния съдебен акт, с който въззивната им частна жалба, като недопустима, не е разгледана по същество. Молят определението да бъде потвърдено като правилно, по изложени в отговора съображения. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима – изхожда от легитимирани страни, насочена е против подлежащ на обжалване съдебен акт и е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да достигне до извод за недопустимост на въззивната частна жалба, след подробно и хронологично проследяване на процесуалните действия на страните и на развитието на производството, съставът на Апелативен съд – В. е приел, че в чл. 274, ал. 1 ГПК законодателят е предвидил, че на обжалване с частна жалба подлежат определенията, които преграждат по-нататъшно развитие на делото (т. 1), както и тези, за които това е предвидено изрично в закона (т. 2), като в категорията актове по чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК попадат всички определения, които временно или окончателно препятстват развитието на производството, независимо дали обжалването им е изрично уредено. По отношение на обжалваното определение в частта, в която първоинстанционният съд е отменил свое предходно определение, съставът на апелативния съд е счел, че то е по движение на делото, представлява по характера си акт по чл. 253 ГПК, който дефинитивно не слага край на делото, може да бъде изменян или отменян от същия съд поради изменение на обстоятелствата, грешка или пропуск. Изложени са съображенията, че определението на съда относно предходен негов акт по приложимия съдопроизводствен ред за разглеждане на спора – дали по общия ред на ГПК или по предвидения за търговски спорове – нито временно, нито окончателно препятства развитието на производството, като под „производство“ се разбира именно развитието, движението на делото, а не конкретният процесуален ред за разглеждането на спора, доколкото законодателят не е направил такова разграничение, нито такова може да се изведе по тълкувателен път от процесуалните норми. Анализирано е, че съгласно чл. 369, ал. 2 във вр. с ал. 1 ГПК изрично право на жалба е предвидено само срещу определение, с което съдът – по основателно възражение на ответника или служебно, постанови производството да продължи по общия, а не по специалния ред на Глава X. ГПК; че разпоредбата на чл. 369, ал. 2 ГПК въвежда ограничение в процесуалната легитимация и в предмета на обжалване и не може да се прилага разширително, а допуснато нарушение от съда на правилата за разглеждане на спора по реда на Глава X. ГПК, ако има за последица накърняване упражняването на конкретни процесуални права на ответника, подлежи на контрол чрез обжалване на решението, като постановено при съществено процесуално нарушение. С тези мотиви въззивният съдебен състав е извел, че това определение на Окръжен съд – Варна, с характер на разпореждане, представлява акт по движението на делото, който може да бъде оттеглен по реда на чл. 253 ГПК от постановилия го съд, като не подлежи на самостоятелно обжалване според критериите на чл. 274 ГПК, а необжалваемостта на разпореждането обуславя недопустимост на частната жалба в тази част и оставянето ѝ без разглеждане. По частната жалба срещу определението, с което е било прекратено производството по предявените от ищците инцидентни установителни искове, съдът отново е достигнал до извод за недопустимост на обжалването. Изложил е мотиви, че в тази част определението на първата инстанция има идентични последици с акт за неприемане за съвместно разглеждане на предявени от някоя от страните искове по чл. 212 ГПК, а по отношение на тази категория актове, съгласно т. 7а от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, обжалването е недопустимо. Поради това, въззивният съд не би могъл, под предлог че обжалваното определение касае произнасяне по чл. 130 ГПК, а не отказ да бъде приет за съвместно разглеждане инцидентен иск, да се произнася относно процесуалните предпоставки за допустимостта му. Съставът на ВКС счита, че обжалваното определение в частта, с която е оставена без разглеждане частната жалба на Ц. Ц. Ц. и Р. Ц. В. срещу определение № 287 от 28.02.2024 г. по т. д. № 353/2023 г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което е отменено по реда на чл. 253 ГПК разпореждане № 5784/10.11.2023 г. по същото дело, е правилно. Определенията на съда, срещу които могат да бъдат подавани частни жалби, са посочени в разпоредбата на чл. 274, ал. 1 ГПК. Процесуална възможност за самостоятелно обжалване е предвидена по отношение на две категории определения – определения, които преграждат по-нататъшното развитие на делото (чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК), и определения, чиято обжалваемост е изрично уредена в закона (чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК). Определенията, които не преграждат развитието на делото, както и тези, за които законодателят не е предвидил изрично, че могат да бъдат обжалвани с частна жалба, не подлежат на самостоятелен инстанционен контрол. Проверката за тяхната допустимост и правилност се извършва в производството по обжалване на съдебния акт, с който се слага край на делото или се разрешава правният спор по същество. По силата на препращането в чл. 279 ГПК критериите по чл. 274, ал. 1 ГПК за обжалване на определенията са приложими и за разпорежданията на съда. С подадената пред Апелативен съд – В. частна жалба е обжалвано определение (с характер на разпореждане) на първоинстанционен съд, което няма преграждащ ефект върху развитието на делото и поради това не би могло да бъде обжалвано в хипотезата на чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК. Обжалваемостта не може да бъде обоснована и с хипотезата на чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като по своето съдържание и правни последици разпореждането не се отъждествява с нито едно от определенията на съда, чието обжалване е уредено с изрична разпоредба в процесуалния закон. Твърденията и доводите на частните жалбоподатели, че разпореждането има характер на определение по чл. 369, ал. 1 ГПК и подлежи на обжалване съгласно изричната разпоредба на чл. 369, ал. 2 ГПК, не кореспондират с данните по делото. Както правилно е констатирал въззивният съд, в мотивите и в диспозитива на разпореждането няма произнасяне относно приложимостта на чл. 369 ГПК към конкретното дело и по тази причина разпореждането не може да се квалифицира като определение по чл. 369, ал. 1 ГПК, за да подлежи на обжалване съгласно чл. 369, ал. 2 ГПК. Процесуалният закон - чл. 369, ал. 2 ГПК, урежда изрично възможност за обжалване само на определението, с което съдът приема за основателно възражението за разглеждане на спора по общия ред, вместо по реда на Глава X. ГПК. По аргумент за обратното от чл. 369, ал. 2 ГПК възможност за обжалване не съществува по отношение на определението, с което съдът оставя без уважение възражението и продължава разглеждането на спора по реда на Глава X. ГПК. Следва да бъде споделена и преценката на въззивния съдебен състав, че по същността си обжалваното с частната жалба разпореждане има характер на акт по движението на делото, който може да бъде оттеглен по реда на чл. 253 ГПК от постановилия го съд, но не подлежи на самостоятелно обжалване според критериите на чл. 274, ал. 1 ГПК. Необжалваемостта на разпореждането обуславя недопустимост на частната жалба, която законосъобразно е оставена без разглеждане от сезирания съд. Настоящият състав намира за неправилно определението на въззивния съд за оставяне без разглеждане частната жалба на Ц. Ц. Ц. и Р. Ц. В. срещу определението на окръжния съд в частта, с която е прекратено, като недопустимо, на основание чл. 130 ГПК, производството по т. д. № 353/2023г. на ОС Варна по предявените инцидентни установителни искове, съединени в условията на евентуалност: 1/ С определението на първоинстанционния съд е извършена преценка за допустимост на основание чл.130 ГПК на инцидентните установителни искове, предявени от ищците по делото с уточнителни молби № 18580/25.07.2023 г. и № 23401/28.09.2023 г. Изложени са подробни съображения защо всеки един от тях е счетен за недопустим. Поставен е изричен диспозитив за прекратяване на производството по тях като недопустимо на основание чл.130 ГПК. Това определение не е идентично на определение за отказ за приемане за съвместно разглеждане на инцидентен установителен иск, което по силата на т.7а от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, няма да подлежи на обжалване. В практиката на Върховния касационен съд е проведено разграничение на хипотезата на: връщане на исковата молба по такъв иск поради неотстраняване на нередовности (определение № 2240/19.07.2023г. по ч.гр.д.№ 2237/2023г. на 1 г.о.); за връщане на основание чл.130 ГПК на исковата молба по предявен инцидентен установителен иск (определение № 255 от 17.04.2019 по ч.т.д.№ 428/2019г. на 2 т.о.) от хипотеза на отказ за приемане на насрещния иск за съвместно разглеждане. 2/ В мотивите на тълкувателното решение по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС като аргумент за необжалваемост е изложен и този, че и при отказ за приемане за съвместно разглеждане на инцидентния установителен иск, съдът дължи произнасяне по преюдициалното правоотношение в мотивите на съдебния акт, а разрешението по съществото на преюдициалното правоотношение се проверява заедно с правилността на решението по главния иск. В настоящия случай обаче, произнасяне по преюдициалното правоотношение (което е предмет на инцидентните установителни искове за нищожност на договора за продажба на дружествени дялове на евентуално заявени основания) не може да бъде осъществено, тъй като пред окръжния съд е останал висящ единствено спорът чл.29 ЗТРРЮЛНЦ установяване вписването на несъществуващо обстоятелство - прехвърлянето на дружествените дялове по силата на сключения между ответника Х. Ц. и наследодателя на ищците Ц. К. договор за продажба на дружествен дял от 02.10.2019г. Производството пред окръжния съд по обективно съединени искове по чл.26 ЗЗД за нищожност на договора за прехвърляне на дружествени дялове, с които първоначално е бил съединен искът по чл.29 ЗТТРЮЛНЦ, е разделено и изпратено по подсъдност на районен първоинстанционен съд. По тези искове е поставено влязло в сила отхвърлително решение. В тази хипотеза по спора по чл.29 ЗТРРЮЛНЦ (извън наведените в обстоятелствената част на инцидентните установителни искове) остава нерелевирано в предмета на спора твърдение за нищожност на договора, а същевременно искът по чл.26 ЗЗД има преюдициално значение за изхода на спора по чл.29 ЗТРРЮЛНЦ (съгласно решението по т.д.№ 581/2009г. на 2 т.о. на ВКС). От тези съображения също произтича извод за обжалваемост пред въззивния съд на първоинстанционното определение, с което производството по инцидентните установителни искове е прекратено като недопустимо на основание чл.130 ГПК. В тази част определението на апелативния съд следва да бъде отменено и делото да бъде върнато за произнасяне по частната жалба срещу първоинстанционното определение за прекратяване като недопустимо на производството по предявените инцидентни установителни искове. Разноски за настоящото производство, които са претендирани от ответната страна, не се присъждат. Съгласно разпоредбите на чл. 81, във вр. с чл. 78 от ГПК, тези разноски следва да се вземат предвид и да се присъдят при постановяването на акта, с който приключва производството и съобразно крайния изход на същото. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо т. о.