Определение № 187 от 06.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4782/2018 г.

С молба вх. № 10 123/20.11.2019 година С. Д. С. е поискала да бъде допълнено по реда на чл. 248 от ГПК постановеното по делото определение № 407/20.11.2019 година като Н. Г. А. бъде осъден да й заплати сумата от 1400.00 лева, а Г. Н. А. да бъде осъден да й заплати сумата от 1000.00 лева, двете суми представляващи направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред ВКС. Ответниците по молбата Н. Г. А. и Г. Н. А. са подали отговор с вх. № 10 123/09.12.2019 година, с който са изразили становище за неоснователност на молбата и са поискали същата да бъде оставена без уважение, като са направили искане постановеното по делото определение № 407/20.11.2019 година да бъде допълнено като им бъде присъдена сумата равняваща се на 1/2 от направените от тях разноски за една инстанция, която те да си разделят помежду си-по 1/4 за всеки от тях. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки данните по делото, намира следното: С постановеното по делото определение № 407/20.11.2019 година съставът на ІV г. о. на ВКС е върнал подадените от Г. Н. А. и Н. Г. А., против решение № 2171/14.08.2018 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 10-ти състав, постановено по гр. д. № 6101/2017 година касационни жалби с вх. № 17 201/08.10.2018 година и с вх. № 16 920/03.10.2018 година, като е прекратил производството по гражданско дело № 4782/2018 по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Предвид на това е налице хипотезата на чл. 78, ал. 4 от ГПК и ответницата по тези жалби С. Д. С. има право да иска присъждането на направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция. Видно от представените по делото доказателства същата е направила такива в размер на 1400.00 лева във връзка с подадената от Н. Г. А. касационна жалба и в размер на 1000.00 лева във връзка с подадената от Г. Н. А. такава. С постановеното по делото определение № 407/20.11.2019 година обаче такива разноски не са присъждани. Молбата на С. Д. С. е постъпила в съда на 26.11.2019 година, с оглед на което е спазен срокът, в който може да се иска допълването на определението в частта му за разноските. С оглед на това молбата по чл. 248 от ГПК е основателна и постановено по делото определение № 407/20.11.2019 година трябва да се допълни като Н. Г. А. бъде осъден да заплати на С. Д. С. сумата от 1400.00 лева, а Г. Н. А. да бъде осъден да й заплати сумата от 1000.00 лева, двете суми представляващи направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред ВКС. Без значение е това, че от двамата се претендират различни суми за направените по делото разноски, тъй като определянето на дължимото се по всяка една касационна жалба е в компетенциите на страната по делото и процесуалния й представител, поради което е възможно, при подадени две и повече касационни жалби в едно съдебно производство против една от страните в него, уговорените адвокатски възнаграждения между ответника по жалбите и процесуалния му представител да е различно за всяка една от тях. Неоснователно е искането на Г. Н. А. и Н. Г. А. на Г. Н. А. на С. Д. С. да бъдат присъдени разноски само за фазата на допускането на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като не се била развила втората фаза на касационното производство, а именно разглеждането на спора по същество и не се знаело дали касационните жалби са основателни, а и заплащането на адвокатско възнаграждение за втората фаза на производството било преждевременно, тъй като не се знаело дали тя ще се развие или не. Законът не установява задължение за уговаряне и заплащане на отделно възнаграждение за втората фаза на касационното производство, поради което то може да бъде платено в цялост при подаване на касационната жалба или отговора на същата и ще се дължи в цялост по правилата на чл. 78 от ГПК, независимо от това, в която от двете си фази ще приключи производството. Освен това в случая това, че касационният съд не е разгледал спора по същество се дължи на поведението на Н. Г. А. и Г. Н. А., които не са внеси дължимата се държавна такса за разглеждането на касационните им жалби. Неоснователно е и направеното от Н. Г. А. и Г. Н. А. възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК, тъй като така уговореното и заплатено от С. Д. С. адвокатско възнаграждение по всяка една от двете касационни жалби е съобразено с фактическата и правна сложност на делото. На Н. Г. А. и Г. Н. А. не се дължат разноски за касационната инстанция, поради което дори и подадения от тях отговор на молбата по чл. 248, ал. 1 от ГПК да бъде счетен за искане за присъждане на разноски такива не следва да им бъдат присъждани. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение