Решение № 2991 от 4.03.2013 г. на ВАС по адм. д. № 6084/2012 г.

Решение № 2991 от 4.03.2013 г. на ВАС по адм. д. № 6084/2012 г., VIII о., докладчик съдията Калин Куманов Производството е по чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) във вр. с чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Есад Мюмюн Ахмед от с. Фотиново, общ. Кирково, обл. Кърджали, ЕГН: **********, подадена чрез пълномощника адв. Стоев, срещу Решение № 196 от 25.01.2012 г., постановено от Административен съд - Пловдив по адм. д. № 919 по описа на същия съд за 2009 г., с което е отхвърлена жалбата му срещу Ревизионен акт /РА/ № 800342/26.02.2009 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП-гр. Пловдив, потвърден с Решение № 280/28.04.2009 г. на Директора на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. Пловдив при ЦУ на НАП, относно определените му задължения за допълнително начислен ДДС за 2003 г., 2004 г. и 2006 г. в общ размер 11012,94 лв., и лихви за несвоевременно разчитане с бюджета в общ размер 5873,65 лв. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон, съставляващи отменителни касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди се материална незаконосъобразност на съдебното решение, а от съдържанието на жалбата следват и твърдения за нарушение на съдопроизводствените правила. Касационният жалбоподател претендира отмяна на решението и връщане делото за ново разглеждане от друг състав. В с. з. жалбоподателят не се явява и не се представлява. Ответникът по касационната жалба - Директорът на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. Пловдив при ЦУ на НАП - в с. з. чрез пълномощника си юк. Стоянова застъпва становище за неоснователност на жалбата, моли за оставяне в сила на съдебния акт, като претендира и присъждане юрисконсултско възнаграждение. Представя писмена защита с развити подробни съображения. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, осмо отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалбата и наведените в нея отменителни основания, както и валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон, съгласно чл. 218 АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима, а разгледана по същество, е неоснователна. Органът по приходите е приел, че данъчната основа на жалбоподателя за облагане с ДДС следва да се определи по правилата на чл. 122 - 124 ДОПК, тъй като е установил наличието на обстоятелства по чл. 122, ал. 1, т. 2 от кодекса, а именно - налице са данни за укрити приходи. Съдът е възприел изцяло този извод с мотиви, които касационната инстанция споделя, поради което не се налага тяхното преповтаряне. Предвид горното ревизиращият орган е пристъпил към изследване на критериите по чл. 122, ал. 2 ДОПК. Релевантните по спора факти и обстоятелства са правилно установени от решаващия състав и са последователно възпроизведени в мотивите на обжалваното решение. Възприетата от Съда фактическа обстановка е съобразена със събраните по делото доказателства. Подадената касационна жалба визира оплаквания, които с оглед изискването за пълнота на съдебната проверка следва да бъдат обсъдени последователно. Първото твърдение е свързано с твърдението на касатора, че не е било налице основание за извършване на ревизията в хипотезата на чл. 122, ал. 1, т. 2 ДОПК. Административният съд е изтъкнал, че в случая данъчната основа е определена след анализ на обстоятелствата по чл. 122, ал. 2, т. 1 - т. 16 ДОПК, като ревизиращият орган не е длъжен да определя и анализира всички критерии, въведени с цитираната норма, а само тези от тях, които които му позволяват да определи облагаемата основа по най-обективния и достоверен начин. Съдът е установил, че административният орган е приложил т. 4, т. 5, т. 6, т. 8, т. 10, т. 12 и т. 15 от цитираната разпоредба. Така изложените изводи са правилни, като касационният съд намира за необходимо да допълни още, че данните по делото безспорно сочат на осъществявани от касатора облагаеми доставки, за чиято реализация не е отразен приход. При това положение задълженото лице не е начислявало следващия се косвен данък за продажбите, тъй като не се е регистрирало по ЗДДС въпреки наличието на задължителните законови предпоставки за това. Безспорно установено е, че касаторът не е водил и редовно счетоводство. Тези констатации са позволили на органа по приходите да премине към ревизия по особения ред на чл. 122 ДОПК. Тези предпоставки, описани като констатации на ревизиращия орган и насрещните проверки на доставчиците му, не са оборени в първоинстанционното съдебно производство. Поради това следва да се приеме, че законосъобразно в случая е приложен чл. 122, ал. 1 от кодекса като правно основание за извършване на ревизията. Тук следва да се посочи, че редовното водене на счетоводството по смисъла на чл. 51 ДОПК означава, че вписванията в съответните счетоводни документи следва да са надлежно обосновани и да са извършени въз основа на редовно съставени първични счетоводни документи, да са вярно и точно извършени в съответствие със счетоводните принципи за вярно и честно представяне и текущо начисляване. Такива констатации по делото няма. Следващото твърдение на касатора е за необоснованост на съдебното решение в резултат от необсъждане на резултатите от съдебно-техническата експертиза. Според чл. 202 ГПК съдът не е длъжен да приема резултатите от експертизата, но когато не ги приема, следва да изложи мотиви в за това. В случая първоинстанционният съд ясно е обосновал липсата на връзка между установените от експертизата обстоятелства и твърденията от ищеца (стр. 13 от решението). Жалбоподателят и настоящ касатор е твърдял, че закупените строителни материали не са били за търговската дейност на ЕТ, а за лично ползване - строеж на магазин, пристройка към магазин, разширение на кафене и жилище. Съдът обаче е установил неяснота относно обстоятелството дали точно същите материали са вложени в строежа на въпросните обекти, още повече предметът на дейност на ЕТ съвпада с характера и предназначението на материалите. Освен това са липсвали доказателства относно собствеността върху тези сгради, в които лицето е твърдяло, че е вложило материалите. Съдът не е отхвърлил експертизата, поради което не е бил длъжен да обоснове защо и коя част от даденото заключение на вещото лице не кредитира. Съдът е приел, че не е проведено пълно доказване по главния факт -доставка за лични нужди, което в казуса е практически невъзможно да се установи посредством СТЕ. При установената с чл. 124, ал. 2 ДОПК доказателствена тежест в процеса е следвало ревизираното лице да ангажира по своя преценка необходимите доказателствени средства за установяване на твърденията си. Поради това касационният съд не споделя оплакванията и в тази част на жалбата. Последният довод на касатора се свежда до размера на определената от ревизиращия орган надценка в размер на 20-25% като облагаема печалба по процесните доставки. В тази връзка твърди, че средноаритметичната норма на печалба е точно определено число, а не следва да се движи в някакви граници. Ето защо е следвало Съдът служебно да изисква необходимата документация и да определи точния размер на печалбата по години и като цяло за ревизирания период. Следва да се отбележи, че предметът на съдебната проверка в рамките на първоинстанционното производството е дължи ли се данък, с оглед установените факти и приложимите към тях норми, и едва след това да се провери дали се дължи в определения от административния орган размер. При това е било необходимо възражение от страна на ревизираното лице. В рамките на производството не е било правено подобно възражение, нито са излагани аргументи в тази насока, поради което е недопустимо страната да търси компенсация на процесуалния си пропуск с несъществуващ предмет на задължителната съдебна проверка. Освен това не са изложени твърдения в какво се изразява незаконосъобразността на установената сума. Видно е от съдебното решение, че с РА е начислен ДДС в размер на 11012.94 лв. При това положение не може да се приеме, че е налице условно и неясно определен данък. От изложеното следва, че Съдът действа като инстанция по същество, но по повод на вече определен данък съобразно компетентността на административния орган. В случая е установена точно фиксирана сума на данъка, като не е обективирано възражение в какво се изразява незаконосъобразността на така определения му размер, било като правно основание, било като математическа стойност. В резултат на осъществената по делото проверка правилно Съдът е приел, че към установените от органа по приходите фактически констатации са приложени относимите законови разпоредби. Ето защо не се споделя оплакването за неправилно изчислен размер на дължимия данък. С оглед изискването на чл. 218, ал. 2 АПК настоящият състав установи, че решението е постановено в рамките на правораздавателната власт на първоинстанционният съд, от законен състав, в законова форма и съдържание, при правилно установена фактическа обстановка - по която не е налице спор между страните, и правилно приложение на относимите материалноправни норми. Решението следва да се остави в сила като валидно, допустимо и правилно, обосновано с оглед направените изводи и при спазване на съдопроизводствените правила. Независимо от изхода на делото на ответника по касация не се следват разноски, тъй като за първата съдебна инстанция такива са му присъдени. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, Осмо отделение,