Определение № 1811 от 12.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3270/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба вх. № 12090/25.05.2023 г. на Л. Р. Р. и Е. А.Р., чрез пълномощника си адвокат С. А., срещу определение № 1024/13.04.2023 г. по гр. д. № 1555/2022 г. на Апелативен съд – София, с което е уважена молба на С. С. К. и А. Е. С. за изменение на основание чл. 248 ГПК на решение № 1461/01.12.2022 г. по в. гр. д. № 1555/2022 г. на Апелативен съд – София в частта му за разноските, като жалбоподателите са осъдени да заплатят на С. К. и А. С. всеки по 5000 лева разноски, направени по делото пред въззивната инстанция. В частната жалба се правят оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Жалбоподателите твърдят, че въззивният съд не е обсъдил наведените в отговора на молбата по чл. 248 ГПК доводи и не е мотивирал обжалваното определение. Навеждат се твърдения, че по делото не са изслушвани съдебни експертизи, не са разпитвани свидетели, проведено е едно открито съдебно заседание, като производството не се отличавало с фактическа и правна сложност, поради което е налице прекомерност на заплатения от молителите адвокатски хонорар. Иска се отмяната на обжалвания акт. Ответниците по жалбата – С. К. и А. С., [населено място], чрез адвокат К. П., в писмен отговор, подаден в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, поддържат, че подадената жалба е неоснователна. Считат, че определението е правилно и законосъобразно, като претендират сторените в настоящото производство разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт съгласно чл. 274, ал. 2 ГПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е основателна. С обжалваното определение, постановено по реда на чл. 248 ГПК, е прието, че решението на въззивният съд следва да бъде изменено, като в полза на С. К. и А. С. се присъдят суми от по 5000 лв., така както е договорено в договори за правна помощ от 11.11.2022 г., сключени след редакцията на Наредба № 1 от 2004 г. от 04.11.2022 г. Съдът е посочил, че договорената сума е под минимума, който според измененията възлиза на 5446, 99 лв. Ето защо е изменил въззивното решение, като е осъдил Л. и Е. Радеви да заплатят сумата 5000 лева на всеки от ответниците, представляваща сторените разноски пред въззивната инстанция. Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното определение е неправилно и следва да бъде отменено. Неправилно съдът е приел, че разноските на ответниците по иска се дължат в пълен размер. Независимо от това, че всеки от ответниците е сключил отделен договор за правна защита и съдействие с упълномощения адвокат К. П., същият е осъществил защитата на страните с един общ отговор на въззивна жалба, в която са изразени идентични аргументи за неоснователност на предявения иск, доколкото идентичността на предмета на делото по отношение на ответниците и това, че те са участници в оспорваното материално правоотношение, обосновава задължително необходимо другарство между тях. Правилен е изводът на въззивния съд, че с оглед крайния резултат на спора по делото и съобразно чл. 7, ал. 2, т. 4 Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /ред. ДВ, бр. 88 от 04.11.2022 г./, минималното възнаграждение за процесуално представителство в процесния случай възлиза на 5446, 99 лв. Настоящото дело е образувано по иск с цена от 59 962,40 лева, като процесуалните действия на процесуалния представител на ответниците във въззивното производство са се изразили в изготвяне и подаване на отговор на въззивната жалба и едно явяване в открито съдебно заседание. С Решение на Съда на ЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийския районен съд, е прието, че член 101, параграф ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и, че национална уредба, съгласно която адвокатът и неговият клиент не могат да уговорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба от съсловна организация като Висшия адвокатски съвет, и от друга съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията. С оглед изложеното и данните по делото, следва да се приеме за основателно направеното от жалбоподателите възражение за прекомерност на уговореното адвокатско възнаграждение от общо 11 000 лева. Трябва да се отчетат фактическата и правна сложност на делото и осъществената правна защита във въззивната инстанция /подаване на един общ отговор на въззивната жалба и явяване в едно съдебно заседание/, идентичност в предмета на делото за ответниците и качеството им на необходими другари. С оглед на всички данни и цитираното решение на СЕС, адвокатското възнаграждение като разноски, които следва да се присъдят на ответниците във въззивното производство следва да се определи и намали до размер от общо 7000 лева. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на II г. о.