Определение № 60348 от 14.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3884/2021 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на А. Б. М. против определение № 245 от 26.1.2021 г., постановено по ч. гр.д.№3555 по описа за 2020 г. на Софийския апелативен съд, ТО, 5 състав, с което е потвърдено определение № 262060 от 9.10.2020 г по гр. д. № 12957 по описа за 2019 г. на Софийския градски съд, ГО, I-15 състав, за отхвърляне на молбите на А. Б. М. за връщане на суми за държавни такси за въззивно обжалване по гр. д. № 3641/2007 г. и гр. д. № 12957/2009 г. на Софийския градски съд, преведени с банкови нареждания на 22.06.2009 г. и на 20.05.2010 г. Частният жалбоподател твърди, че определението е незаконосъобразно, поради което моли да бъде допуснато до касационно обжалване, да бъде отменено и искането за връщане на надвнесените държавни такси да бъде уважено. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид становището на частния жалбоподател, приема следното: А. Б. М. е поискала да и бъдат върнати надвнесените държавни такси за въззивно обжалване по гр. д. № 3641/2007 г. и гр. д. № 12957/2009 г. на Софийския градски съд, тъй като според нея е дължала само по 15 лв. държавна такса по двете дела. Софийският градски съд е отказал да удовлетвори искането, понеже е счел, че съгласно чл.18, ал.1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, за обжалване пред въззивна инстанция се събира такса в размер на 50 на сто от таксата, дължима за първоинстанционното производство, върху обжалваемия интерес. Софийският апелативен съд е потвърдил първоинстанционното определение, възприемайки изцяло решаващия извод за приложимостта на чл.18, ал.1 от Тарифата. Добавил е, че не се прилага чл.19 от тази тарифа, в която държавната такса е 15 лв. за обжалване на съдебни актове с частна жалба, а не за обжалване на решения, произнесени по съществото на спор с материален интерес. Като основания за допускане на касационно обжалване на това въззивно определение частният жалбоподател сочи очевидна неправилност, противоречие с практиката на ВКС по въпроса длъжен ли е ответникът да заплати пропорционална такса от 50 на сто при обжалване на акт пред въззивна инстанция, или дължи обикновената проста такса от 15 лв. по реда на чл.19 от Тарифата, както и противоречие с практиката на Съда на Европейския съюз. Така постановеното определение не е очевидно неправилно, тъй като в мотивите не се съдържат вътрешни противоречия или груби нарушения на правилата на формалната логика, не е приложена правна норма в противоположния й смисъл или несъществуваща правна норма. По поставения от касатора въпрос няма противоречие с цитираните от касатора определения № 405 от 19.03.2013 г. по ч. гр. д. № 5466/2013 г. на I ГО на ВКС, № 248 от 30.05.2019 г по гр.д. № 1979/2019 г. на IV ГО на ВКС и № 82 от 22.03.2016 г. по гр. д. № 3820/2014 г. на I ГО на ВКС. В първото и третото определение спорът е дали по вещен иск се дължи държавна такса върху цената на иска или върху ј от нея, а второто определение касае връщане на внесена такса при оттегляне на искова молба. Даденото от въззивния съд разрешение на въпроса съответства на ясната и ненуждаеща се от тълкуване разпоредба на чл.18 от Тарифата, която предвижда, че при обжалване пред въззивна инстанция по спор с материален интерес се внася половината от таксата, дължима за първоинстанционното производство. Разпоредбата важи както за ищеца, така и за ответника, които подават въззивна жалба. Ето защо по този въпрос касационно обжалване не следва да се допуска. Касаторът твърди, че посредством високата такса правото на защита е било ограничено, което противоречи на решения на Съда на ЕС, без обаче да сочи такива решения. Настоящата инстанция не констатира такова противоречие. Дори да се приеме, че предвидената такса е била твърде висока за имущественото състояние на А. М., процесуалният закон и е предоставил възможност да поиска и да получи освобождаване от това задължение, както е сторила по настоящото производство. По подадените въззивни жалби обаче тя не се е възползвала от тази възможност, а е внесла дължимата такса и сега вече не може да бъде освободена от това задължение. По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на определението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение