Определение № 62 от 26.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4351/2014 г.

Производството е по чл.250 ГПК. С Решение № 7/ 23.01.2015 г. по гр.д.№ 4351/14 г. настоящият състав на ІІ г.о. на ВКС е отменил Решение № 514 от 03.04.2014 г. по в.гр.д.№ 3276/13 г. на Варненския окръжен съд, вместо което е постановил решение по съществото на производството, като е разпределил, на основание чл.32, ал.2 ЗС, ползването на незастроената част от недвижим имот- УПИ VІІІ-273 с площ от 373 кв.м. и недвижим имот- УПИ ІХ-274 с площ от 366 кв.м., и двата находящи се в кв.10 по подробния устройствен план на [населено място], между съсобствениците Д. Г. В., Д. Г. М., К. К. К. и Ж. К. К.. С молба от 05.02.2015 г. ищцата Д. В. е поискала така постановеното касационно решение да бъде допълнено, като в нейна полза се присъдят направените пред въззивната и пред касационната инстанция разноски. Ответникът по молбата Д. Г. М. е депозирал по реда на чл.250, ал.2 ГПК писмен отговор, с който възразява срещу присъждането на търсените разноски, като поддържа, че доколкото производството по чл.32, ал.2 ЗС не е исково, а представлява спорна съдебна администрация, не следва да намират приложение правилата на общия исков процес за разпределяне на разноските и същите следва да бъдат понесени от страните така, както са направени. При условията на евентуалност се прави искане за намаляване на заплатеното от ищцата адвокатско възнаграждение поради прекомерност. Ответниците по молбата К. К. К. и Ж. К. К. поддържат в отговора си, че направените в производството разноски не подлежат на присъждане, а в случая по отношение на тях не следва да намират приложение и разпоредбите на общия исков процес относно разноските, тъй като те не са обжалвали нито първоинстанционното, нито въззивното решение и в този смисъл не са причинили разноските, чието присъждане се претендира. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира следното: Молбата за допълване на касационното решение е допустима като подадена при спазване на едномесечния преклузивен срок, считано от постановяване на решението, чието допълване се иска. Разгледана по същество, същата е ОСНОВАТЕЛНА. Според постановената по въпроса за дължимостта на разноските в производството по чл.32, ал.2 ЗС задължителна съдебна практика /Решение № 275 от 30.10.2012 г. по гр.д.№ 444/12 г. на ІІ г.о./, в това производство страните трябва да понесат такава част от разноските, включващи заплатени такси и възнаграждения за назначени от съда технически експертизи, съответстващи на размера на дела им в съсобствеността, а относно заплатените от страните възнаграждения за адвокат, разноските следва да останат за всяка страна в обема, в който са направени. Това следва от характера на производството по чл.32, ал.2 ЗС, представляващо спорна съдебна администрация, приложима когато съсобствениците не могат да постигнат съгласие по управлението на общата вещ или взетото решение е вредно за вещта. Доколкото съдебното решение за разпределяне на ползването ползва всички съсобственици, в първоинстанционното производство същите понасят разноските за адвокатско възнаграждение така, както са направени, а разноските за такси и експертни възнаграждения се разпределят според правата в съсобствеността. При обжалване отговорността за разноски се разпределя по общите правила на чл.78, ал.1 и 2 ГПК и се понася от страната, чиято жалба е отхвърлена или срещу която жалбата е уважена, освен когато ответната по жалбата страна не е дала повод за обжалването и признае основателността му, в който случай и при обжалването разноските се разпределят, както в първоинстанционното производство. В същия смисъл са и задължителните указания, обективирани в т.2 от ТР № 13/ 2012 г. от 10.04.2013 г. по т.д.№ 13/12 г. на ОСГК, според което по отношение на производствата за спорна съдебна администрация, които нямат нарочна регламентация в процесуалния закон, приложение намират правилата на общия исков процес, което на общо основание следва да се отнася и до начина, по който се разпределят направените от страните разноски в тези производства. С оглед гореизложеното, следва да се приеме, че ищцата и молителка в настоящото производство Д. В. има право да й бъдат присъдени направените разноски както пред въззивната инстанция /500 лв. за адвокатско възнаграждение/, така и в касационното производство /1 055 лв. за адвокатско възнаграждение и държавни такси/. За касационното производство разноските са дължими от всички ответници, тъй като основателността на касационната жалба на ищцата е била изрично оспорена от тях в депозираните по реда на чл.287, ал.1 ГПК отговори, а за разноските пред въззивния съд- само от ответника Д. М., който единствен е подал въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, с което е уважено искането по чл.32, ал.2 ЗС. Разноските, направени от ищцата пред касационната инстанция, следва да бъдат понесени от ответниците поравно независимо от квотите им в съсобствеността, тъй като основанието за присъждане на разноските е признатото за неоснователно процесуално поведение на насрещните страни, вследствие на което ищцата е следвало да направи разходи за упражняване правото си на защита пред горните съдебни инстанции, които нито по основание, нито по размер са обусловени от обема на правата на всяка от страните в съсобствеността. Направеното от ответника Д. М. възражение за намаляване на подлежащото на присъждане в полза на ищцата адвокатско възнаграждение поради прекомерност съдът намира за неоснователно, тъй като сумите 500 лв. за въззивното производство и 1 000 лв. за касационното производство са съобразени с действителната фактическа и правна сложност на производството по смисъла на чл.78, ал.5 ГПК. Воден от горното Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение