Определение № 70 от 28.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2847/2020 г.

По делото е постъпило искане от Е. М. К., чрез адвокат Д. Р., за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз /СЕС/ за тълкуване на разпоредби от правото на Европейския съюз – чл. 2, б.“б“ от Директива 93/13/ЕИО относно понятието „потребител“, по следния въпрос: „Следва ли чл.2, б.“б“ от Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори да се тълкува по отношение на определението на понятието „потребител“, дали може, или съответно дали не може физическо лице, което именно в това си качество е сключило договор за банков кредит с цел финансиране строеж на недвижим имот, и което физическо лице към момента на сключване на договора за банков кредит е било собственик и на други недвижими имоти, част от които е отдавало под наем, и след това е сключило Допълнително споразумение с банката, с което е превалутиран остатъкът от размера на първоначалния кредит и са договорени нови условия за неговото погасяване, да се счита за потребител при оспорване валидността на клаузи от това Допълнително споразумение, при положение, че Банката е била наясно или е нямало как да не бъде наясно с предназначението на средствата и е продължавала да третира същото лице като потребител, както към момента на сключване на допълнителното споразумение за превалутиране към въпросния договор за кредит, така и през цялото време на изпълнение на задълженията на кредитополучателя, до момента, в който кредитополучателят е оспорил равноправността на някои от клаузите от сключеното допълнително споразумение?“. Ответникът „Юробанк България“ АД, [населено място] с писмено становище, чрез адвокат М. К., изразява становище за неоснователност на искането. Твърди, че поставеният въпрос е неправилно формулиран. По него вече е даден отговор в решенията на СЕС, посочени и от самия молител, според които установяването на качеството „потребител“ може да стане само въз основа на данните по делото и не зависи от субективните възприятия на насрещната страна. Субективното отношение на банката е ирелевантно за установяване на качеството „потребител“. По същество моли искането да бъде оставено без уважение, тъй като не би допринесло за правилното решаване на делото. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Четвърто отделение, след като обсъди релевираните доводи и прецени данните по делото, приема следното: С определение №18/26.01.2021г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване, на основание чл.280, ал.1, т.2 и т.1 от ГПК, за проверка съответствието на даденото от въззивния съд разрешение по релевантния правен въпрос „При преценка дали физическото лице е сключило договора в качеството на потребител длъжен ли е съдът да вземе предвид всички обстоятелства по делото, допустимо ли е съдът да основе извода си в тази насока на несъществуващи доказателства, има ли значение в тази връзка субективното отношение на търговеца или намерението на страните при сключването на договора?“ с практиката на Съда на ЕС и на ВКС. Съгласно разпоредбите на чл. 629, ал. 3 ГПК и чл. 267, § 3 ДФЕС съдът, чието решение не подлежи на обжалване е задължен да отправи запитване за тълкуване на разпоредба от правото на Европейския съюз или за валидност на акт на органите на Европейския съюз. Отправянето на преюдициалното запитване може да се извърши служебно от съда или по искане на някоя от страните по делото. Целта на същото е да се осигури точно и еднообразно тълкуване на разпоредбите на общностното право и да се гарантира, че разпоредбите на последното не се тълкуват единствено в светлината на националното право на съответната държава членка. Изключенията от посоченото задължение са дефинирани в разпоредбата на чл.629, ал.3 от ГПК - когато отговорът на въпроса произтича ясно и недвусмислено от предишно решение на Съда на ЕС или значението и смисълът на разпоредбата или акта са толкова ясни, че не будят никакво съмнение. Такива изключения са формулирани и в практиката на Съда на ЕС: когато по друго дело вече е разглеждан идентичен въпрос /решение от 27.03.1963г. по съединени дела 28/62, 29/62 и 30/62, Da Costa v Nederlandse Belastingadministratie, решение от 05.02.1963г. по дело 26/62, Van Gend en Loos v. Nederlandse Administratie der Belastingen и други/; когато въпросът е ирелевантен, т. е. от него не зависи изходът на делото пред националния съд /решение от 16.09.1982г. по дело 132/81, Vlaeminck, решение от 16.07.1992г. по дело С-343/90, Lourenco Dias и други/; когато правилното прилагане на правото на ЕС е очевидно и не оставя съмнение относно начина, по който трябва да бъде решен въпросът /решение от 06.10.1982г. по дело 283/81, CILFIT v. Italian Ministry of Health и други/; когато спорът пред националния съд не е свързан с приложение на правото на ЕС, когато се касае до вътрешнонационален казус /определение от 06.10.2005г. по дело С-328/04, решение от 07.05.1997г. по съединени дела С-321-324/94, Pistre, решение от 18.10.1990г. по съединени дела С-297/88 и С-197/89, Dzodzi и други/. Настоящият съдебен състав счита, че не следва да се отправя преюдициално запитване по посочения от молителя въпрос, по следните съображения: Повдигнатият въпрос е включен в предмета на разглеждане по спора и е част от въпроса, по който е допуснато касационното обжалване. Във връзка с вече отправени запитвания по приложение на чл. 2, б.“б“ от Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори е формирана практика на Съда на европейския съюз, според която под понятието „потребител“ следва да се разбира всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на директивата участва поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. В този смисъл са следните решения: 1/ Дело С-348/14 на СЕС, в т.39 от което е прието, че в определението за "потребител" по член 2, б."б" от Директива 93/13 попада физическото лице, което има положението на съдлъжник по договор за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност; 2/ Дело С-110/14 на СЕС, в което е посочено, че понятието „потребител" е обективно и не зависи от знанията, които съответното лице може да има, или от информацията, с която то действително разполага. Прието е, че съдът следва да извърши преценка на всички обстоятелства по делото, включително на клаузите на договора и естеството на представляващата предмет на договора стока или услуга, за да се установи целта на придобиването или съответно на получаването ѝ, с оглед установяване на качеството на „потребител" на страната по него /т.22-т.23/. В диспозитива на решението е постановено, че чл.2, б."б" от Директива №93/13 ЕС от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че физическо лице, което упражнява адвокатска професия и което сключва договор за кредит с банка, в който не се уточнява предназначението на кредита, може да се счита „потребител" по смисъла на тази разпоредба, ако договорът не е свързан с професионалната му дейност. В това отношение не е от значение обстоятелството, че породеното от същия договор задължение е обезпечено с ипотека, учредена със сключен от това лице, в качеството му на представител на собствената си адвокатска кантора договор върху притежаван от тази кантора и предназначен за упражняване на професионалната му дейност недвижим имот. 3/ Такова разрешение е дадено и в решението по Дело С-419/11 TiaXEC във връзка с приложението на чл.15, пар.1 от Регламент №44/2001г. на Съвета за компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. В същото е прието, че физическото лице, което има тесни професионални връзки с дружество, като например управлението или мажоритарното участие в същото, не може да се счита за потребител по смисъла на тази разпоредба, когато поръчителства по запис на заповед, издаден за гарантиране на задълженията, които това дружество има по договор, свързан с получаването на кредит. 4/ В определение по Дело С–74/15, Dumitru Tarc гu, I. Tarcгu срещу Banca Comercial г Intesa S. Romвnia SA и др. е прието, че по Дело С-74/15 на СЕС е разяснено, че директивата се прилага за всички договори, извън изключенията, изброени в десето съображение на Директива 93/13, поради което предметът на договора е ирелевантен за приложното поле на директивата, която дефинира договорите, към които се прилага, с оглед на качеството на страните - в зависимост от обстоятелството, дали те действат или не действат в рамките на осъществяваната от тях търговска или професионална дейност. Понятието "потребител" по смисъла на пар.2, б."б" от Директива 93/13 има обективен характер и трябва да се преценява по функционален критерий, който се състои в това да се прецени, дали разглежданото договорно отношение се вписва в рамките на дейности, външни за упражняването на дадена професия /т.27/. Преценката се извършва с оглед всички обстоятелства и доказателства по делото /т.28/. В случаите на физическо лице, което е поело да бъде гарант за изпълнението на задължения на търговско дружество, задача на националният съд е да установи, дали това лице е действало в рамките на осъществяваната от него дейност по занятие, или поради връзка от функционално естество, която то има с това дружество, като например неговото управление или значителен дял от неговия дружествен капитал, или е действало за цели от частен характер /в конкретния случай обезпечението е дадено за дълг на търговското дружество, само заради това, че управител и едноличен собственик на капитала на дружеството-длъжник е синът на лицата, учредили обезпечението/. 5/ Аналогично е и разрешението дадено в определение по Дело С-534/15, P. Dumitras, Mioara Dumitras срещу BRD Groupe Societe Generale – Sucursala Judeteana Satu Mare. 6/ В диспозитива на решение по дело С-590/17 Henri Pouvinq Marie Dijoux срещу Elictricite fe France е прието, че чл.2, буква „б“ от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че служител на предприятие и неговият съпруг, които сключат с това предприятие договор за заем, какъвто принципно имат право да сключват само членовете на персонала на посоченото предприятие, и който договор е предназначен за финансиране на закупуването на недвижим имот за частни цели, трябва да се считат за „потребители“ по смисъла на тази разпоредба. Не е важно и качеството на лицето, например работодателят също може да е търговец и едновременно с това кредитодател /т.42/. 7/ В определение по Дело С-535/16 е прието, че чл.2, б. „б“ от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че физическото лице, което по силата на договор за новация поема пред кредитна институция задължение за погасяване на кредити, първоначално отпуснати на дадено дружество за целите на неговата търговска дейност, може да се приеме за потребител по смисъла на тази разпоредба, когато това физическо лице няма явна връзка със съответното дружество, но е постъпило по този начин поради връзките, които има, извън дейността си по занятие, с лицето, което е управител на дружеството, както и с лицето подписало акцесорни договори към първоначалните договори за кредит /договори за поръчителство, договор за обезпечение върху недвижим имот/ за потека/. 8/ Аналогично е и разрешението дадено по Дело С-105/17 на СЕС, образувано за тълкуване на Член 2, букви б) и г) от Директива 2011/83/ЕС — Член 2, точка 2 — Понятията „търговец“ и „търговски практики“. В същото е прието, че действията на физическото лице биха могли да бъдат приети за „търговска практика“ само когато това лице действа за цели, които влизат в рамките на неговата търговска или стопанска дейност, занаят или професия, което запитващата юрисдикция следва да провери с оглед всички релевантни за случая обстоятелства. От друга страна, в съображение 17 от Директива 2011/83 са посочени договорите с двойна цел, като е предвидено, че: “когато договорът е сключен за цели отчасти в рамките на търговската дейност на лицето и отчасти извън нея и когато търговската цел е толкова ограничена, че не е преобладаваща в общия контекст на договора, това лице следва също да се счита за потребител“. За целите и приложението на специалните правила за компетентност на „потребителите“ в Брюкселската конвенция, в решението по Дело C-464/01 Johann Gruber v Bay Wa AG е възприет по-рестриктивен подход, като съдът е постановил, че: “лице, което сключва договор за стоки, предназначени за цели, които са отчасти в рамките и отчасти извън неговата търговия или професия, не може да се позовава на специалните правила за юрисдикция, предвидени в членове 13 до 15 от Конвенцията, освен ако търговската или професионалната цел е толкова ограничена, че е незначителна в общия контекст на предлагането, като фактът, че частният елемент е доминиращ, е ирелевантен в това отношение; – сезираният съд трябва да реши дали спорният договор е сключен, за да удовлетвори до незначителна степен нуждите на дейността на заинтересованото лице или, напротив, търговската или професионалната цел е била незначителна; – за тази цел този съд трябва да вземе предвид всички релевантни фактически доказателства, обективно съдържащи се в преписката. От друга страна, той не трябва да взема предвид факти или обстоятелства, за които другата страна по договора може да е знаела при сключване на договора, освен ако лицето, което претендира за качеството на потребител, се е държало по такъв начин, че да даде на другата страна по договора легитимното впечатление, че е действал за целите на своята дейност.“. С оглед на изложеното настоящият състав на съда намира, че с посочената практика на Съда на ЕС, критериите за тълкуване на определението за "потребител" по член 2, б."б" от Директива 93/13 са разяснени ясно и недвусмислено, като същите са приложими както в хипотезата на сключен главен и обезпечителен договори, така и при сключен главен договор, в който страната по делото има качеството кредитополучател. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките на чл. 628 и следващите от ГПК, поради което искането за преюдициално запитване до СЕС следва да бъде оставено без уважение. Водим от горното, Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на Четвърто отделение