Определение № 121 от 06.03.2019 г. на ВКС по т. д. № 425/2019 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК – във вр. чл. чл. 248, ал. 3 ГПК. Образувано е по две частни жалби: с вх. № 12496/21.ХІ.2018 г. на С. В. П. и с вх. № 12497/21.ХІ.2018 г. на И. К. П. – двамата от гр. Русе, подадени чрез общия техен процесуален представител по пълномощие от АК-Русе против определение № 1201 на Русенския ОС, ГК, от 6.ХІ.2018 г., постановено по гр. дело № 379/2018 г., с което е била оставена без уважение съвместната тяхна молба (с вх. № 10265 от 1.Х.2018 г.) за изменение на постановеното по същото дело въззивно решение № 328/10.VІІ.2018 г. в частта му за разноските: ~ като не присъжда разноски за процесуалното представителство на въззиваемия в производството пред Русенския ОС ищец И. П. И. отгр. Стара Загора; ~ съответно да намали присъдените разноски за процесуалното му представителство в първата инстанция до 7/12 от определения в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения техен размер; ~ да не задължава С. П. да внесе невнесената от този ищец държавна такса за първата инстанция /. Единственото оплакване на всеки от двамата частни жалбоподатели е за необоснованост на атакуваното определение на Русенския ОС, постановено в производството по чл. 248, ал. 1, предл. 2-ро ГПК, поради което те претендират отменяването му и постановяване на съдебен акт по искането им с горепосоченото правно основание от настоящата инстанция, с който: 1./ Да бъдат намалени присъдените за първоинстанционното производство в полза на ищеца И. П. И. разноски /за държавни такси, депозит за вещо лице и адвокатски хонорар/ за разликата над 7/12 (седем дванадесети); 2./ Да се отхвърли изцяло искането на ищеца И. П. И. за присъждане на разноски за процесуално представителство във въззивното производство; 3./ Да се присъдят разноски в полза на настоящите двама частни жалбоподатели С. и И. П. за първоинстанционното и за въззивното производство „в съответствие с неуважената част от иска – 5/12 (пет дванадесети). Ответникът по всяка от двете частни жалби И. П. И. от гр. Стара Загора /ищец по делото/ не е ангажирал свое становище по основателността на единственото, поддържано в тях, оплакване за неправилност /чл. 281, т. 3, предл. 3-то ГПК/ на атакуваното определение по чл. 248, ал. 1, предл. 1-во ГПК. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпили в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадени от надлежна страна във въззивното производство пред Русенския ОС, както частната жалба на С. В. П., така и тази на И. К. П., ще следва да се преценяват като процесуално допустими. Съвместно разгледани в настоящето частно производство – предвид идентичното им съдържание - по същество двете частни жалби са неоснователни. За да откаже да измени въззивното си решение в частта му за разноските, Русенският ОС е могъл да констатира, че до приключване на устните състезания в първата инстанция никой от двамата ответници /настоящи частни жалбоподатели/ не е повдигал възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК – за прекомерност на заплатения от ищеца И. П. И. хонорар за един негов адвокат в размер на 1 800 лв. Докато направеното едва в писмената им защита по делото пред РС-Русе такова възражение /по чл. 78, ал. 5 ГПК/ е преценено като преклудирано. Отделно от това въззивният съд е приел, че не съществува подобна процедура за редуциране на внесените от ищеца държавни такси за първоинстанционното производство в размер общо на 447 лв. (30 лв. + 367 лв. + 50 лв.), нито на определения от първостепенния съд депозит за възнаграждение на вещо лице в размер на 204 лв., защото тези разноски се отнасят до претенцията за прогласяване на целия аренден договор, а не за наследствената квота на ищеца - като низходящ на междувременно починалата след сключването му арендаторка. Съответно направените от ищеца И. П. И. за въззивното производство пред ОС-Русе разноски са възлизали на 645 лева, от която сума 600 лв. са били реално изплатени като хонорар на адв. Хр. Т. от САК, а разликата от 45 лв. представлява размера на внесената държавна такса за въззивното производство, неподлежаща на намаляване. При съобразяване на правилото на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/9.VІІ.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е било прието от въззивната инстанция, че своевременно направеното пред нея от въззиваемите С. и И. П. възражение за прекомерност на този адвокатски хонорар от 600 лв. е по същество неоснователно: „съобразно предмета на правния спор”. Горните констатации и правни изводи на състава на Русенския ОС са правилни /законосъобразни/ и затова ще следва да бъдат споделени. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/9.VІІ.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, при материален интерес от 5 000 лв. до 10 000 лв., дължимият за една инстанция по гражданско дело минимален адвокатски хонорар се определя по формулата 580 лв. + 5% за горницата над 5 000 лв. Ето защо определеният такъв за въззивното производство пред Русенския ОС в размер на 600 лв. не е подлежал на редуциране поради прекомерност именно с оглед предмета на спора: прогласяване нищожност на аренден договор поради накърняване на добрите нрави, обективирано в предоставяне за ползване на всички земеделски земи, а не само на наследствените идеални части на арендодателя, срещу цена на арендното плащане многократно по-ниска от действителната и за срок, чиято продължителност / 50 години/ практически лишава останалите съсобственици от правото им да получават реални доходи съобразно дяловете им. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение