Определение № 201 от 09.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 619/2022 г.

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 2, т. 1 от ГПК и е образувано по повод на частна жалба с вх. № 68 776/18.11.2021 година, подадена от АД „В. и Л.“ населено място, против определение № 60 379/01.11.2021 година на ВКС, ГК, ІІІ г. о., постановено по ч. гр. д. № 4167/2021 година. С обжалваното определение съставът на ВКС, ГК, ІІІ г. о. е оставил без разглеждане частна касационна жалба с вх. № 14 449/17.08.2021 година, подадена от АД „В. и Л.“ населено място против определение № 2134/09.08.2021 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по ч. гр.д.№ 2253/2021 година в частта, с която е потвърдено определение № 4/11.03.2021 година на Окръжен съд Враца, постановено по гр. д. № 372/2020 година за отхвърляне искането за допълване на определението за разноски с присъждане на адвокатско възнаграждение от 360.00 лева за иска за обезщетение за забава в размер на 42.54 лева, възнаграждение от 360.00 лева за иска за обезщетение за забава в размер на 19.72 лева и възнаграждение от 360.00 лева за иска за разходи при изискуем кредит в размер на 120.00 лева, като е прекратил производството по делото. В подадената от АД „В. и Л.“ населено място частна жалба се излагат доводи за това, че определението на ВКС, ГК, ІІІ г. о. е неправилно, като е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до необосноваността му. Направено е искане същото да бъде отменено и делото да се върне на първоначалния състав на ВКС за разглеждане на подадената от адвокатското дружество частна касационна жалба с вх. № 14 449/17.08.2021 година. Останалите страни в производството, а именно С. М. М. и „Банка ДСК“ АД населено място не са изразили становище по подадената от АД „В. и Л.“ населено място частна жалба. АД „В. и Л.“ населено място е било уведомено за обжалваното определение на 11.11.2021 година, а подадената от него против същото частна жалба е с вх. № 68 776/18.11.2021 година. Поради това частната жалба е подадена в предвидения с разпоредбата на чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване. Същата е подадена от заинтересована страна и отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 260 и чл. 261 във връзка с чл. 275, ал. 2 от ГПК. Поради това частната жалба е допустима и следва да бъде разгледана по същество. Разгледана по същество жалбата е неоснователна по следните съображения: За да остави подадената от АД „В. и Л.“ населено място частна касационна жалба без разглеждане съставът на ВКС, ГК, ІІІ г. о. е приел, че „Банка ДСК“ АД населено място била предявила срещу С. М. М. искове за установяване дължимост на вземанията от 38 286.03 лева главница, 42.54 лева договорна лихва, 19.72 лева обезщетение за забава и 120.00 лева разходи при изискуем кредит, които впоследствие била оттеглила. Затова с № 556/29.12.2020 година на Окръжен съд Враца, постановено по гр. д. № 372/2020 година съдът бил прекратил производството по тези искове. М. била поискала от съда да допълни прекратителното определение, като присъди адвокатско възнаграждение на АД „В. и Л.“ населено място за исковете, за които била безплатно представлявана. Искането било за осъждане на банката да заплати на дружеството 2013.72 лева възнаграждение за иска с цена 38 286.03 лева и по 360.00 лева възнаграждение за исковете с цена 42.54 лева, 19.72 лева и 120.00 лева. Първоинстанционният съд с определение № 4/11.03.2021 година бил осъдил „Банка ДСК“ АД населено място да заплати на адвокатското дружество, представляващо ответницата 2020.00 лева адвокатски хонорар. АД „В. и Л.“ населено място обжалвало това определение в частта, с която не бил присъден адвокатски хонорар до пълния претендиран размер от 3093.72 лв. и с определението на Софийския апелативен съд, чието касиране се искало, тази частна жалба била оставена без уважение. От това и от съдържанието на частната касационна жалба се установявало, че адвокатското дружество обжалвало пред ВКС определението относно разноските по искове с цена съответно 42.54 лева, 19.72 лева и 120 лева, решенията по които не подлежали на касационно обжалване. На основание чл. 274, ал. 4 от ГПК не подлежало на касационно обжалване и определението на въззивния съд, с което било потвърдено определението за отказ да се присъдят по 360.00 лева адвокатско възнаграждение за всеки един от тези искове. По тези съображения съставът на ВКС, ГК, ІІІ г. о. приемал, че частната касационна жалба следва да бъде оставена без разглеждане, а касационното производство трябва да бъде прекратено. В частната си жалба АД „В. и Л.“ населено място излага доводи за това, че съставът на ВКС, ГК, ІІІ г. о. не е взел предвид обстоятелството, че съдилищата по същество са приели, че размера на адвокатското възнаграждение следва да се определи не поотделно, за всеки един от предявените искове, а въз основа на сбора от всичките. Поради това частната касационна жалба се отнасяла до неплатеното адвокатско възнаграждение по всички оттеглени искове-от 38 286.03 лева главница, 42.54 лева договорна лихва, 19.72 лева обезщетение за забава и 120.00 лева разходи при изискуем кредит, а не само по последните три. При това трябвало да се вземе предвид и това, че последните три иска били акцесорни, поради което възможността за допускане на касационно обжалване за тях се определяла от цената на главния иск, която пък била над предвидения в закона минимум. Според настоящият състав на ВКС, ГК, ІV г. о. тези доводи не могат да доведат до различен резултат от този възприет в обжалваното определение. Независимо от начина, по който ще се определи базата за определяне на размера на адвокатското възнаграждение-дали поотделно за всеки от исковете или ще се вземе предвид сбора на всички, то съдът ще трябва да определи към кой от тях се отнася вече присъдената сума от 2020.00 лева. Предвид размера си същата покрива адвокатското възнаграждение по иска за сумата от 38 286.03 лева главница, поради което следва да се счете, че е присъдено именно с оглед на този иск. При това положение и в случай, че се счете, че адвокатското възнаграждение се определя поотделно за всеки иск, остават дължими се адвокатски възнаграждения по исковете с цена съответно 42.54 лева, 19.72 лева и 120 лева, решенията по които не подлежали на касационно обжалване. Без значение е обстоятелството, дали тези искове са акцесорни на иска с цена от 38 286.03 лева главница, тъй като тази акцесорност е от значение за самите задължения, които се претендират с тях, но не и за отговорността на страните за разноски. Последната зависи от изхода на спора по всеки един от исковете, а не от това дали едно от претендираните вземания обуславя останалите. Предвид горното обжалваното определение на ВКС, ГК, ІІІ г. о. е правилно и трябва да бъде потвърдено. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение