Определение № 50923 от 20.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2459/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Делото е образувано по повод подадената касационна жалба срещу решение от 01.03.2022г. по гр.д.№3257/2021г. на ГС София, с което е отхвърлен иск с правно основание чл.240 ЗЗД. Жалбоподателят - И. Н. А., чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Моли да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Ответникът- А. Т. Л., чрез процесуалния си представител, в писмено становище поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., прие следното: С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил иск с правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД, във връзка с чл.79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, предявен от И. Н. за осъждане на А. Т. да му заплати сумата от 20000 лева – главница, представляваща сума, предоставена на ответника от ищеца по силата на договор за заем, обективиран в разписка, без посочена дата, ведно със законна лихва за забава за периода от подаване на исковата молба на 27.04.2020г. до окончателното изплащане. Съдът е приел, че от представената по делото разписка е установено, че ответникът Л. е получил от ищеца А. сумата в размер на 20 000 лв., като е удостоверено предаването и получаването на сумата е удостоверено. Прието е, че разписката е двустранно подписана, а авторството на същата не е било оспорено в срока по чл.131 ГПК. Въззивният съд е приел, че разписката не съдържа дата на съставяне и ищецът не е доказал кога е възникнало задължението, но и не е направил никакви доказателствени искания във връзка с разпределената му доказателствена тежест. Въззивният съд е приел, че след като ищецът черпи благоприятни последици от факта на настъпилата изискуемост на задължението в рамките на давностния срок преди предявяване на иска негова е и доказателствената тежест да установи и уговорката на страните относно момента на изискуемост. Въззивният съд е изтъкнал, че поканата /в случая исковата молба/ прави задължението изискуемо и поставя длъжника в забава, но не поставя началото на погасителната давност, т.к. съгласно чл.114, ал.2 ЗЗД давността тече от възникването на задължението, а в доклада по чл.140 ГПК, обективиран в определение № 180712 от 20.08.2020 г. /л.35/ първоинстанционният съд изрично е указал на ищеца, че последният не сочи доказателства за обстоятелствата, подлежащи на доказване. Въззивният съд приема, че ищецът не е доказал на коя дата е възникнало задължението и не е направил никакви доказателствени искания във връзка с разпределената му доказателствена тежест, тъй като видно от протокола, съставен за публичното съдебно заседание, състояло се на 26.10.2020 г., пълномощникът на ищеца изрично е посочил, че според него представената разписка е достатъчна за установяване на твърденията му. Въззивният съд е приел, че е необходимо да се установи момента на сключване на договора, а от разписката е видно, че е дадена и получена сума, не не е ясно кога е дадена сумата и дали се дава в заем. Изложени са съображения и за това, че е важно да се знае кога е станало предаването на сумата, за да се приеме, че има сключен договор. Прието е, че при направено възражение за погасено по давност задържение от страна на ответника в тежест на ищеца е да докаже, че не са настъпили последиците на давността, която съгласно разпоредбата на чл.114, ал.2 ЗЗД тече от възникване на задължението. По тези съображения съдът е отхвърлил предявения иск като неоснователен. В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: представлява ли процесуално нарушение на първоинстанционния съд изготвянето на доклад, с който са дадени неправилни указания за това кои са подлежащите на доказване факти и чия е тежестта на доказване, има ли задължение въззивния съд при нарушение от първоинстанционния съд на чл.146 ГПК да изготви нов доклад като укаже на страните кои са фактите, които се нуждаят от доказване, за задължението на въззивния съд да обсъди всички оплаквания доводи и възражения на страните, когато във въззивната жалба са посочени допуснати от първата инстанция нарушения в доклада дължи ли въззивния съд даване на указания до страните за предприемане на процесуални действия пропуснати в първата инстанция, законосъобразно ли е решение на въззивния съд, ако в доклада по делото е посочено какви факти и обстоятелства следва да се докажат, а в постановеното такова се сочат други такива, които липсват в доклада и може ли въззивния съд да приеме за недоказат факт, който в доклада на първата инстанция не е бил обявен за нуждаещ се от доказване, в чия тежест следва да се възложи доказването на датата на възникване на задължение по договор за заем при направено възражение от заемателя за настъпила погасителна давност и доказана от заемодателя дата за настъпване изискуемостта на задължението. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Настоящият състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване по въпросите: представлява ли процесуално нарушение на първоинстанционния съд изготвянето на доклад, с който не са дадени указания за това в чия тежест следва да се възложи доказването на датата на възникване на задължение по договор за заем при направено възражение от заемателя за настъпила погасителна давност без да е посочен началния момент, от който насетне тече същата и дължи ли въззивния съд даване на указания до страните за предприемане на процесуални действия пропуснати в първата инстанция, включително относно тежестта на доказване на възражението на ответника, че сумата не е дадена в заем, тъй като на същите е даден отговор в противоречие с практиката на ВКС, включително и с даденото разрешение в т.2 от ТД №1/2013г. ОСГТК на ВКС. Предвид изложените съображения, съдът