Определение № 6077 от 05.06.2025 г. на ВАС по адм. д. № 5723/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на Ю. Т., гражданин на Сенегал, депозирана чрез редовно упълномощен процесуален представител, против определение № 15165/05.05.2025 г. по адм. дело № 4445/2025г. по описа на Административен съд София-град, с което е оставена без разглеждане жалбата му срещу отказ за издаване на виза тип "D" от 03.04.2025 г. на завеждащ консулска служба в Посолство на Република България в Рабат, Кралство Мароко и производството по делото е прекратено. В жалбата се твърди, че определението е неправилно, недопустимо, алтернативно нищожно – основания за отмяна по чл. 209 т.1-3 от АПК. Обжалвания отказ попадал в изключенията по чл. 10а ал. 4 от ЗЧРБ, тъй като засягал събирането на семейството на лицето и упражняването на личен и семеен живот по смисъла на чл. 8 от ЕКПЧ и чл. 7 от ХОПЕС. Не било от значение обстоятелството, че Сенегал и Кралство Мароко не са страни по Конвенцията. Претендира се отмяна на определението и връщане на делото за продължаване на процесуалните действия. Ответникът – завеждащ консулска служба в Посолство на Република България в Рабат, Кралство Мароко, не изразява становище по частната жалба. Частната жалба е допустима, като подадена срещу подлежащо на обжалване определение, с което се прегражда по-нататъшното развитие на производството, от страната по делото, за която определението е неблагоприятно и в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество частната жалба е основателна по следните съображения: С обжалваното определение е оставена без разглеждане жалбата на Ю. Т., гражданин на Сенегал, против отказ за издаване на виза тип "D" от 03.04.2025 г. на завеждащ консулска служба в Посолство на Република България в Рабат, Кралство Мароко и производството по делото е прекратено. За да постанови този резултат, съд се е позовал на чл.159, т.1 от АПК във връзка с чл.10а, ал.4 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Приел е, че в случая не е налице изключението, предвидено в чл.10а, ал.4 от ЗЧРБ, обуславящо допустимост на жалбата против отказа за издаване на виза вид „D“, защото държава на произход на лицето не е ратифицирала Европейската конвенция за правата на човека, както и че Кралство Мароко, където е издаден отказа, също не е страна по същата. Настоящият съдебен състав намира, че оспореното определение не е съобразено с изложените в жалбата твърдения за наличието на основания по смисъла на чл. 10а ал.4 от ЗЧРБ, относими към преценката за допустимост на оспорването на постановения от административния орган отказ. Според чл.10а, ал.4 от ЗЧРБ, отказите за издаване на визи по чл.9а, ал.2, т.4, т.е. търсената от жалбоподателя виза тип „D“, не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. С така разписаните правила е въведено предвиденото в чл.120, ал.2 от Конституцията на Република България изключение от общата клауза за обжалваемост на административните актове. С оглед на горното, при съобразяване на относимата и приложима в случая нормативна уредба, оспореният отказ за издаване на дългосрочна виза подлежи на съдебен контрол единствено при наличието на твърдения за несъобразяване с претендирани от жалбоподателя, нарушени чрез отказа основни права, гарантирани му от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Държавата има задължения да спазва основните права на човека, гарантирани от международните договори, по които е страна. Поради това националният законодател с разпоредбата на чл. 10а ал. 4 от ЗЧРБ изрично регламентира, че отказите за предоставяне на дългосрочна виза – вид "D", не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по Европейската конвенцията за защита правата на човека. В конкретния случай не може да се сподели обективирания в оспореното определение извод, че такова засягане не може да бъде претендирано от оспорващия поради обстоятелството, че Конвенцията не е ратифицирана от Сенегал и Кралство Мароко. Първоинстанционният съдебен състав е установил, че едно от твърденията на жалбоподателя е засягане на правото му на личен и семеен живот по смисъла на чл. 8 от ЕКПЧ, но въпреки това е формулирал преценка за недопустимост на жалбата, с която е сезиран. Следва да се отбележи, че посочения в оспореното определение чл. 59 от ЕКПЧ не регламентира ограничение за прилагане на акта по отношение на определен кръг лица, а единствено и само определя начините за нейното подписване и ратифициране, както и за информиране на членове на Съвета на Европа за влизането на конвенцията в сила, за имената на страните, които са я ратифицирали, и за всяко следващо депозиране на ратификационен документ. Държавите, които са ратифицирали Конвенцията са поели задължението да осигурят и гарантират не само на гражданите си, а и на всяко лице под тяхна юрисдикция, упражняване на засегнатите от нея основни граждански и политически права, едно от които е правото на зачитане на личния и семейния живот. При наличието на изложено в жалбата твърдение за нарушаване на това право, е налице предвиденото в законовата разпоредба изключение, допускащо оспорване по съдебен ред на издадения отказ за виза от съответния тип. Дали е основателно твърдението за нарушаване на права по смисъла на чл. 8 от ЕКПЧ, е въпрос по съществото на производството, а не по допустимостта на оспорването. При така установеното, административният съд неправилно е приел, че е сезиран с недопустима жалба, поради което обжалваното определение следва да бъде отменено и делото да се върне на съда за продължаване на производството. Водим от горното и на основание чл.221, ал.2 във връзка с чл.236 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,