Определение № 160 от 27.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4389/2021 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от С. Д. Д. чрез адв.М. Д. срещу определение № 1722 от 20.05.21г. по в.гр.дело № 3769/20г.на Варненския окръжен съд, с което на основание чл.248 ГПК е изменено решение № 445/1.03.21г.,постановено по същото дело в частта му за разноските,като е намален размера на присъдените разноски в полза на Техническия университет В. от 650 лв на 610 лв. Правят се доводи за съществени нарушения на съдопроизводствените правила и се иска отмяна на определението. Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение,като прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 ГПК от легитимирана страна в процеса и е допустима. Разгледана по същество,е НЕОСНОВАТЕЛНА. С обжалваното определение Варненският окръжен съд е приел за основателно направеното от С. Д. възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение за адв.В. Т. общо в размер на 1300 лв,като е преценил фактическата и правна сложност на спора,обема на извършените процесуални действия и продължителността на производство.Приложил е разпоредбата на чл.7 ал.1 т.1 от Наредба № 1/2004г.за минималните размера на адвокатските възнаграждения и е намалил размера на присъденото с въззивното решение адвокатско възнаграждение от 650 лв на 610 лв, представляващи минималния размер на работната заплата за 2020г. Определението е правилно. Съгласно чл.7 ал.1 т.1 от Наредба № 1/2004г. по дела за отмяна на уволнение и за възстановяване на работа /както е в случая/, минималното адвокатско възнаграждение е не по-малко от размера на минималната месечна работна заплата за страната към момента на сключване на договора за правна помощ или към момента на определяне на възнаграждението.Договорът за правна защита и съдействие, с уговорено в него адвокатско възнаграждение, е сключен между Технически университет [населено място] и адв.Т. на 20.07.20г.Размерът на минималната работна заплата към този момент е 610 лв, каквато сума е присъдена от въззивния съд с обжалваното определение. В тази връзка е неоснователно възражението на жалбоподателката, че въззивният съд е присъдил две минимални работни заплати за двата иска по чл.344 ал.1 т.1 и по чл.344 ал.1 т.2 КТ. Неоснователно е и оплакването,че не се дължи адвокатско възнаграждение,тъй като ответникът се е представлявал и от юрисконсулт.Правилно е преценено от въззивния съд, че всички процесуални действия по делото са извършени от адв.Т. извън явяването на упълномощения от ТУ В. юрисконсулт в съдебно заседание на 9.02.21г., в което е заявил, че поддържа жалбата и се присъединява към защитата на адв.Т.. Юрисконсултско възнаграждение не е претендирано и не е присъдено, поради което на ответника, при благоприятния за него изход от спора, се дължат разноски за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения частната жалба следва да бъде оставена без уважение,а обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІІІ г.о.