Определение № 460 от 16.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3533/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. П. Т. и Д. А. П. против решение № 262032 от 20.06.2022 г., постановено по въззивно гр. д. №11838 по описа за 2020 г. на Софийския градски съд, II А състав, с което е потвърдено решение № 141054 от 6.7.2020 г. по гр.д. № 33655 по описа за 2017 г. на Софийския районен съд, II ГО, 163 състав. С първоинстанционното решение по предявен от А.-С. В. К. срещу Д. А. П. и В. Т. П. иск с правно основание чл.31 от ЗЗД е унищожен договор за продажба на наследство от 17.04.2015 г., вписан в Агенцията по вписванията под № 88/2015 г., том V, вх. рег. № 364270, сключен между продавача Б. К. и купувача Д. П..

Касаторите твърдят, че решението на Софийския градски съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 от ГПК. Като основание за допускане на касационното обжалване сочат противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси:

1. Съдът има ли процесуално задължение да обсъди всички относими и допустими доказателства, представени пред него, и то съвкупно/ в тяхната взаимна връзка и зависимост/?

2. Съдът има ли процесуално задължение да допусне всички доказателства, които са относими, допустими и необходими за решаване на правния спор?

3. Съдът има ли процесуалното право и задължение да не кредитира заключението на вещото лице, ако изводите на вещото лице не се подкрепят от останалите доказателства по делото? Съдът има ли процесуалното задължение да обсъди заключението на вещото лице заедно с другите доказателства по делото, преди да кредитира или не заключението на вещото лице?

4. Съдът има ли процесуално задължение да изложи убедителни и логични мотиви защо кредитира, респективно не кредитира, свидетелските показания по делото?

5. Съдебното решение може ли да почива на предположения?

А.-С. В. К. застъпва становището, че няма основание за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския градски съд, като оспорва жалбата и по същество. Претендира за присъждане на 600 лв. разноски за касационното производство.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

А.-С. В. К. е посочила в исковата молба, че е наследник на починалия на 29.05.2016 г. свой баща В. Б. К. и на починалия на 16.06.2016 г. свой дядо Б. Х. К.. На 17.04.2015 г. нейният баща като пълномощник на нейния дядо е продал наследствените права на Т. А. С. на ответницата Д. А. П. с договор от 17.04.2015 г., вписан в Агенцията по вписванията под № 88/2015 г., том V, вх. рег. № 364270. Към момента на сключване на този договор В. Б. Х. не е могъл да разбира свойството и значението на действията си и да ръководи постъпките си, тъй като е страдал от синдром на алкохолна зависимост-алкохолна личностна промяна, заради която е бил поставен под ограничено запрещение с влязло в сила решение № 2824 от 7.4.2016 г.

В отговора на исковата молба ответниците Д. А. П. и нейния съпруг В. Т. П. са оспорили предявения иск с твърдението, че В. Х. е бил напълно адекватен при сключване на договора, а освен това е имал качеството на пълномощник, а не на страна, поради което договорът не може да бъде унищожен.

Софийският районен съд е приел, че В. Б. К. към датата на сключване на договора за продажба на наследство не е могъл да разбира и да ръководи действията си, поради което е унищожил този договор на основание чл.31 от ЗЗД.

Във въззивната си жалба срещу това решение Д. А. П. е поискала да бъде приета служебна медицинска бележка относно приемането на В. К. в специализирано медицинско заведение за оказване на психиатрична помощ и лечение на психични заболявания в период от една година преди датата на процесната сделка. Освен това е пожелала да бъде разпитана по делото И. И.-Ж., която е заверила процесния договор. Заявила е, че при разговор нотариусът и е споделил впечатлението си за пълната адекватност на В. К. към момента на сключване на сделката. В публичното съдебно заседание пред въззивния съд представителят на жалбоподателката е заявил, че вместо да представи служебна медицинска бележка иска издаване на удостоверение, от което да е видно, че В. К. не е бил на лечение в специализираните медицински заведения. Уточнил е, че е поискал разпит на нотариуса, тъй като узнал за нейните впечатления от адекватността на В. К. след постановяване на първоинстанционното решение. Софийският градски съд е отказал да удовлетвори доказателствените искания на жалбоподателката, тъй като е приел, че те са преклудирани, а освен това искането за издаване на удостоверение е и неотносимо към спора. Въз основа на събраните по делото доказателства този съд е приел, че са осъществени предпоставките на чл.31 от ЗЗД за унищожаване на договора за продажба на наследство. Искът може да бъде предявен след смъртта на В. К., тъй като приживе той е бил поставен под запрещение. Макар да е бил пълномощник, а не страна по договора, неговата воля е от значение за пораждане на целените правни последици, поради което опорочаването на тази воля води до унищожаемост на сделката/определение № 37 от 24.01.2022 г. по гр. д. № 2658/2021 г. на III ГО на ВКС/. Кредитирал е приетата по делото съдебно-психологическа експертиза, според която към датата на сключване на договора психичното състояние на В. К. не е позволявало да ръководи поведението си и да разбира значението на действията си. Посочил е, че този извод кореспондира с показанията на свидетелите А. Г. и Б. Л., чието съдържание подробно е изложил. Счел е показанията на свидетелите на ответниците П. Д. и Р. Ч. за неконкретни, откъслечни и несъдържащи достатъчно данни за психическото състояние на В. К. към момента на сключване на процесната сделка, като се е обосновал с тяхното съдържание. Подчертал е, че изводът за невъзможността на В. К. да разсъждава и да действа разумно към момента на сделката е конкретен, а не базиран на предположения. Ето защо в крайна сметка въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение.

От така изложеното съдържание на обжалваното решение е видно, че въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото допустими и относими доказателства в тяхната съвкупност, взаимна връзка и зависимост. Ето защо няма противоречие между даденото от въззивния съд разрешение на първия въпрос и практиката на ВКС/цитираното от касаторите определение № 433 от 29.06.2011 г. по т. д. № 1087/2010 г. на II ТО/.

Вторият въпрос на касаторите е мотивиран от отказа на Софийския градски съд да допусне поисканите от тях доказателства. Няма съмнение, че съдът по принцип е длъжен да събере всички относими, допустими и необходими за изясняване на спора доказателства, но доказателствените искания на страните следва да са своевременно заявени. Разпоредбите на чл.266 от ГПК изключват възможността страната да сочи и да представи доказателства във въззивната инстанция, които е могла да ангажира в първоинстанционното производство, но не е сторила това поради своето процесуално бездействие. Именно такъв е и настоящият случай. Страната е могла да поиска както удостоверението/служебната бележка/, така и разпита на нотариуса, заверил процесния договор. От значение е кога страната е знаела за съществуването на свидетеля/нотариусът е бил известен още с представянето на договора пред първата инстанция/, а не кога страната е узнала благоприятното за нея съдържание на показанията. Следователно отказът на въззивния съд да събере поисканите от касаторите доказателства не противоречи на решение № 92 от 3.4.2013 г. по гр. д. № 1147/212 г. на IV ГО, а съответства на решение № 20 от 9.3.2011 г. по т.д. № 311/2010 г. на II ТО, според което събирането на доказателства във въззивната инстанция е допустимо само ако пропускът не се дължи на неоправдано процесуално бездействие на страните.

Третият въпрос на касаторите съдържа невярното твърдение, че изводите на вещото лице не се подкрепят от останалите доказателства по делото. Тези изводи съответстват както на медицинската документация, така и на показанията на свидетелите, които въззивният съд е кредитирал. Затова не може да се счита, че съдът е основал решението си единствено на заключение на вещо лице, което не се потвърждава от другите събрани по делото доказателства. Освен това въззивният съд е изложил убедителни мотиви защо дава вяра на показанията на свидетелите, подкрепящи заключението на вещото лице. Ето защо дадените от въззивния съд разрешения на третия и четвъртия въпрос не са в противоречие с определение № 443 от 29.06.2011 г. по г. д. № 1087/2010 г. на II ТО, решение № 24/10 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на II ГО и решение № 77 от 22.06.2020 г. по т. д. № 684/2019 г. на II ТО на ВКС.

Петият въпрос на касаторите не е относим към изхода на спора, тъй като въззивният съд не е основал изводите си на предположения, а на съвкупността от събраните по делото доказателства.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Софийския градски съд не следва да се допуска.

При този изход на спора касаторите дължат на А.-С. В. К. 600 лв. разноски за касационното производство.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение