Решение № 261 от 4.08.2011 г. на ВКС по гр. д. № 45/2010 г.

Решение № 261 от 4.08.2011 г. на ВКС по гр. д. № 45/2010 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Дияна Ценева Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. С. Т. и З. К. Т., приподписана от адв. Б. Т., против решение № 1 от 9.09.2009 г. по в. гр. д. № 977/08 г. на Благоевградския окръжен съд. С него е оставено в сила решение № 91 от 13.06.2008 Г. по гр. д. № 375/07 г. на Петричкия районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Н. С. Т. и З. К. Т. - Й. против Общинска служба "Земеделие и гори" [населено място], иск с правно основание чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ за установяване правото на наследниците на А. Н. Т. и Х. Н. Т. на възстановяване на собствеността върху следните имоти в землището на [населено място]: гора - дъбова курия с площ 100 дка в м. "Виниш" при съседи: път, дере и Г. Х. и кестенова гора с площ 35 дка в м. "Над село" при съседи: вада, селска гора и Т. Д.. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението поради нарушение на съществени съдопроизводствени правила и на материалния закон. Ответниците по касация не са взели становище по основателността на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като взе предвид изложените в касационната жалба доводи, приема следното: За да намери предявеният иск за неоснователен въззивният съд е приел, че ищците не са доказали техните наследодатели да са били собственици на процесните гори към момента на одържавяването им, както и че горите са били включени в Д.. Изводът е обоснован с това, че представеното по делото удостоверение от 04.03.1932 г. на С. общинско управление, подписано от кмета и секретар - бирник, издадено въз основа на махленско свидетелство, че праводателите на ищците през м. април 1924 г. са закупили земеделски земи и гори, в това число и процесните и оттогава са във владение на същите, не е от категорията на писмените доказателства по чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ, годни да установяват принадлежността на правото на собственост върху претендираните гори. В подкрепа на извода си за недоказаност на притежанието на правото на собственост от двамата наследодатели съдът и посочил и това, че същите са починали след 1949 г., но не са подали декларации съгласно Указ № 573 на Президиума на В. от 28.05.1949 г. за задължително пререгистриране на непокритите земеделски имоти, а такива са подадени от техни наследници, които са декларирали общо само 40 дка гора в м. "Виниш" и 8 дка гора в м. "Над село". Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса представлява ли представеното по делото удостоверение, издадено въз основа на махленско свидетелство, писмено доказателство по смисъла на чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ за доказване на правото на собственост върху претендирани за възстановяване гори. Съгласно чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ правото на собственост върху претендираните за възстановяване гори се доказва с писмени доказателства. Сред примерно и неизчерпателно изброените са посочени както писмени доказателства, които пряко установяват притежанието на собственически права, така и писмени доказателства, съдържащи индиция за такива права. Макар и издадено от държавен орган, представеното от жалбоподателя удостоверение не може да бъде отнесено към някоя от тези две категории, тъй като с него се удостоверява само факта на владението и началния му момент, най- вероятно, като се има предвид годината на издаването му, за да послужи на купувачите за снабдяване с документ за собственост по реда на Закона за уреждане недвижимата собственост в новите земи(отм.), който е допускал при определени условия договорите за покупко- продажба на недвижими имоти, неоформени с нотариален акт, за запазят действието си. Съществуването на право на собственост върху недвижимите имоти е извън удостоверителната компетентност на кмета на общината. Независимо от изложеното, посоченото удостоверение не е без правно значение за изхода на делото. Представени са четири броя декларации за притежавани непокрити земеделски имоти, подадени през 1949 г. от двама от наследниците на Х. Т. - С. Х. и С. Х. и двама от наследниците на А. Т. - К. А. и С. А., в които са описани гори в м. "Виниш" и "Над село", а като основание за придобиването им е посочено " наследство". Ако недвижимите имоти са били декларирани от несобственици предвид обстоятелството, че към 1949 г. наследодателите са били живи, както е приел въззивния съд, то събраните по делото доказателства дават достатъчно основание да се направи извод, че собственици на декларираните имоти са били са братята Х. и А. Т., тъй като към 1949 г. е изтекъл предвидения в ЗД (отм.) двадесетгодишен давностен срок, считано от 1924 г., необходим за придобиване на правото на собственост на оригинерно основание и при това положение, при наличие на останалите закона предпоставки, да се признае правото на възстановяване на собствеността в лицето на техните наследници. От обстоятелството, че няма данни горите да са декларирани през 1949 г. от собственика, не може да се направи извод, че правото на собственост е било изгубено. Тъй като освен поради недоказаност на принадлежността на правото на собственост върху претендираните за възстановяване гори към релевантния минал момент, искът по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ е отхвърлен и поради това, че не е установено дали процесните гори са включени в Д., въззивното решение следва да бъде отменено и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК делото върнато на въззивния съд за ново разглеждане с изясняване и на това обстоятелство, включително и чрез изслушване на съдебна лесотехническа експертиза Водим от гореизложеното съдът