Определение № 297 от 23.04.2010 г. на ВКС по т. д. № 213/2010 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ”Б” Е., гр. С. срещу определение № 614 от 18.01.2010 г. по ч. гр. д. № 321/2010 г. на Софийски градски съд, ІІ “Д” въззивен състав, с което е потвърдена издадената заповед за изпълнение от 07.09.2009 г. по гр. д. № 34592/2009 г. на Софийски районен съд, 75 състав в частта за присъденото в полза на “К” Е., гр. С. адвокатско възнаграждение в размер на 1 400 лв. Частният жалбоподател поддържа, че въззивният съд неправилно е приел приложимост на разпоредбата на § 2 от Допълнителните разпоредби на Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а не чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата като нормативен акт от по-висока степен съгласно чл. 15, ал. 2 ЗНА. Допускането на касационното обжалване е обосновано с твърдението, че обжалваният акт съдържа произнасяне по значимия за конкретното дело въпрос: при редуциране размера на адвокатското възнаграждение поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, какъв е минималният праг, до който съдът може да намали този размер – до минималния размер за съответния вид работа, предвиден в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /чл. 36, ал. 2 ЗА/ или до трикратния размер на минималното възнаграждение, посочено в Наредбата, съгласно § 2 от Допълнителните разпоредби на същата. Частният жалбоподател поддържа становище, че по този въпрос е налице противоречива съдебна практика, като се позовава на актове на различни съдебни инстанции, в т. ч. и на Върховен административен съд. Ответникът по частната касационна жалба – “К” Е., гр. С. не заявява становище нито по допускане на касационното обжалване, нито по основателността на жалбата. Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално недопустима. Въззивното определение не попада в обхвата на съдебните актове, подлежащи на касационно обжалване пред Върховен касационен съд. Съгласно разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК, такива са само определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшното развитие на делото и определенията, с които се дава разрешение по същество на други производства или се прегражда тяхното развитие. Определението, с което въззивният съд се е произнесъл по законосъобразността на постановеното от Софийски районен съд разпореждане за издаване на заповед незабавно изпълнение в частта за присъдените разноски, не прегражда развитието на делото и следователно не попада в хипотезата на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. То не е от категорията и на определенията по чл. 274, ал. 3, т. 2, с които „се дава разрешение по същество на други производства”. Такъв характер имат само определенията, които по своята същност се доближават до решенията, защото разрешават материалноправен спор, свързан с предмета на самото съдебно производство. С оглед изложените съображения, настоящият състав счита, че подадената частна касационна жалба е недопустима и не следва да бъде разгледана по същество. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение