Определение № 357 от 12.05.2014 г. на ВКС по т. д. № 771/2014 г.

Производството е по чл. 274 ал.2 пр. първо вр. с ал.1 т.1 ГПК. Образувано е по частна жалба на [фирма] против определение от открито заседание на 17.01.2014 год. по т.д.№ 1365/2013 год. на Пловдивски апелативен съд, втори търговски състав,с което е спряно производството по делото, до постановяване влязло в сила решение по гр.д.№78/2014 год. на Районен съд Стара Загора,на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК.Жалбоподателят оспорва правилността на определението,като се позовава на задължението на въззивния съд,съгласно т.1 на ТР № 1 / 2013 год. на ОСГТК на ВКС, при проверка правилността на първоинстанционното решение сам да приложи императивна материалноправна норма, каквато безспорно е разпоредбата на чл.26 ал.1 ЗЗД, на която се основава предявеният по гр.д.№ 78 / 2014 год. на РС Стара Загора преюдициален спор - за нищожността, поради противоречие с добрите нрави, на клауза на сключения между страните договор за наем, на приложението на която се основава формирането на дължима от [фирма] наемна цена за предоставената за ползване от жалбоподателя специализирана асфалтополагаща техника.Така жалбоподателят счита,че въззивният съд дължи произнасяне по надлежно релевираната от ответника в първоинстанционното производство нищожност,което изключва необходимостта,а и допустимостта на предявяването й чрез самостоятелен иск .Последното страната извежда от приложима аналогия с ТР № 5 / 14.11.2012 год. по т.д.№ 5 / 2012 год. на ОСГТК на ВКС във връзка с приложението на чл.367 ал.4 ГПК – след като страната е имала правото в срока за отговор на исковата молба да предяви иска за нищожност на договорна клауза и не е сторила това, обосновавайки правният си интерес от завеждането на самостоятелен иск за установяването й единствено с възможността да се позове на нищожността в заведеното производство по иска с предмет дължима наемна цена, аналогично на разрешението дадено с ТР № 5 / 14.11.2012 год. по т.д.№ 5 / 2012 год. на ОСГТК на ВКС, но по отношение допустимостта на отделен установителен иск по чл.124 ал.4 изр. първо ГПК,за неистинност на документ, неоспорен своевременно в производство, в което е представен, следва да се приеме недопустимост на така заведения установителен иск за нищожност на договорна клауза.Страната се е позовала и на несъобразяване от въззивния съд разпоредбата на чл. 293 ал.3 ТЗ, с оглед поведението на ответника който и до предявяването на настоящия иск не е оспорвал действителността на сключения помежду им договор.Навежда аргументи и от особеното мнение по т.1 на ТР № 8 / 2012 год. по гр.д.№ 8 / 2012 год. на ОСГТК на ВКС, както и се позовава на споделяне идентични на изложените съображения в опр.№ 408 / 28.05.2012 год. на ІV г.о. на ВКС. Ответната страна - [фирма] – оспорва частната жалба с доводи за необоснованост на основание за касационното обжалване - неотносими, предвид реда на настоящото производство / чл.274 ал.2 ГПК/, както и споделяйки извода на въззивния съд за обусловеност на настоящото дело от изхода на спора за нищожността на договорната клауза / чл.5.7 от договора за наем /, цитирайки съдебна практика в подкрепа. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе настоящият състав съобрази следното: Възражението за нищожност на чл.5.7 на сключения между страните договор е направено от [фирма] - с отговора на исковата молба, който първоинстанционният съд не е зачел, като постъпил след изтичане преклузивния срок по чл.367 ГПК.Предметът на предявения иск - дължима от ответника наемна цена за ползване на предоставена специализирана техника - предпоставя безспорно приложение на оспорената клауза, за случаите на отчетено ежедневно положено количество асфалтова смес по-малко от минимално уговорените, като определящи наемната цена, 500 тона .С определение № 2432/ 06.12.2013 год. въззивният съд е оставил без уважение доказателствените искания на [фирма],основани на чл.266 ал.3 ГПК, като е споделил извода на първоинстанционния съд за несвоевременност на отговора на страната и настъпила по смисъла на чл.370 ГПК преклузия за възраженията й. Не се спори относно предмета, страните и висящността на приетия за преюдициален спор по гр.д.№78 / 2014 год. на РС – Стара Загора. Атакуваното определение, обаче, е в подкрепа на извод, че въззивният състав не намира приложима преклузията по отношение проверка действителността на договорната клауза, след като счита съобразим резултата от същата, предмет на самостоятелно исково производство. Правилно е възражението на жалбоподателя, че въззивният съд дължи служебно произнасяне по действителността на договорната клауза, макар предпоставките които т.1 на ТР № 1 / 2013 год. по т.д.№ 1 / 2013 год. на ОСГТК на ВКС, при които е направен този извод - нерелевиран във въззивната жалба довод за противоречие с императивна материалноправна норма / каквато е и чл.26 ал.1 ЗЗД - нищожност поради противоречие с добрите нрави /, като довод по правилността на решението и с оглед прилагане чл. 269 пр. второ ГПК - да са различни от настоящите. В настоящата хипотеза нищожността е изрично наведена във въззивната жалба, но приета за непредявена в преклузивния срок по чл.367 ГПК. Относно служебната дължимост на проверка за действителността на договорна клауза поради противоречие с добрите нрави, независимо от момента на въвеждането й в спора – и извън срока за писмен отговор на исковата молба - макар относно клауза за неустойка в договор, е постановено по реда на чл. 290 ГПК решение - № 229 / 21.01.2013 год. по т.д.№ 1050 / 2011 год. на ІІ т.о. на ВКС. В същото се изхожда от принципната постановка на т.4 от ТР № 1 / 15.06.2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСТК на ВКС, в съобразителната част на мотивите към която е застъпена позицията, че добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал.1 ЗЗД са неписани морални норми с правно значение, нарушаването на които има идентична на противоречието със закона правна последица, поради което при предявен иск ,основан на спорната клауза,съдът служебно следи за съответствието й с добрите нрави. Поради правното значение на добрите нрави за действителността на договора, предвиденият в чл. 367 ал.1 вр. с чл. 370 ГПК преклузивен срок е неприложим спрямо възражението за нищожност на договорната клауза. Нещо повече, прието е че тази проверка се дължи служебно независимо дали страните изобщо са се позовали на нищожността, тъй като предвидените в процесуалния закон преклузии не се разпростират върху нищожността като отрицателен юридически факт ,препятстващ възникване на спорното право.Идентично разрешение е дадено и в реш.№ 247 / 11.01.2011 год. по т.д.№ 115 / 2010 год. на ВКС, ІІ т.о.. Настоящият състав напълно споделя даденото разрешение, при това за всички хипотези на нищожност, пряко изводима от съдържанието на приложимата, като основание на иска, договорна клауза, в който случай и противопоставянето на ответната страна, / изхождайки и от целта на преклузиите - ограничаване времето и дисциплиниране страните при събиране на всички относими доказателства, в установяване на релевантни за защитната им позиция обстоятелства и възражения / не предпоставя събиране на доказателства, идентично на становище по иска, съдържащо пряко преценими / не в обусловеност от доказване / възражения по основателността му. Следователно, в настоящата хипотеза въззивният съд дължи произнасяне по действителността на договорната клауза - чл. 5.7 от сключения договор за наем, на основание чл. 26 ал.1 ЗЗД, респ. за нищожност поради противоречие с добрите нрави, независимо от невъвеждането й в процеса с подаден в срока по чл. 367 ГПК писмен отговор.Спорът се концентрира до това,след като дължи служебно произнасяне, последното изключва ли допустимостта на самостоятелен иск на ответника за установяване на нищожността и налице ли е връзка на обусловеност между двете производства, предпоставяща основателност на спиране по реда на чл.229 ал.1 т.4 ГПК. В тази връзка следва да бъде съобразено, че предявяването на самостоятелен иск снабдява ответника, в случай на уважаване претенцията му,със сила на пресъдено нещо относно действителността на клаузата, приложимо и в други хипотези на спор между страните, основан на приложението й, поради което и правен интерес от предявяването му не би могъл да бъде отречен единствено и само с оглед наличието на висящ между страните спор, включващ и този за действителността й,но без формиране сила на пресъдено нещо .Недоказано е твърдението на жалбоподателя,че ответникът обосновава правният си интерес от предявяването на иска по чл.26 ал.1 ЗЗД само и единствено с противопоставяне правния резултат от същия в настоящото производство, а не и с оглед бъдещи или дори висящи понастоящем и други спорове на страните, основани на приложението й.Оттук,според настоящия състав,както и с оглед служебната дължимост на произнасянето по нищожността, ирелевантно на уредените в чл.133 ГПК, респ. чл. 370 ГПК преклузии, е изключена и възможна аналогия с разрешението, дадено в ТР № 5 / 14.11.2012 год. по т.д.№ 5 / 2012 год. на ОСГТК на ВКС, по отношение допустимостта на самостоятелен установителен иск за неистинност на документ, неоспорен в сроковете по чл. 131, респ. чл.367 ГПК. Напълно несъстоятелно е позоваването на жалбоподателя на чл. 293 ал.3 ТЗ – правилото е приложимо само при нищожност, обусловена от неспазена форма на договора. Налице е необходимата връзка на обусловеност на настоящия спор от този по гр.д.№ 78 / 2014 год. на Районен съд Стара Загора. С решението по последния, със сила на пресъдено нещо между настоящите страни, би била установена нищожност на договорна клауза, изключваща възникването на вземане от наемна цена, формирана по размер в съответствие със същата.В идентичен аспект е и произнасянето по приложеното от ответната страна определение № 699 / 13.09.2011 год. по т.д.№ 493 / 2011 год. на ІІ т.о. на ВКС. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение