Определение № 50053 от 14.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2734/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. И. К., приподписана от адвокат С. А., против решение № 266376 от 3.11.2021 г., постановено по гр. д. № 6695 по описа за 2020 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 81328 от 3.05.2020 г. по гр. д. № 43481/2018 г. на Софийски районен съд за допускане на съдебна делба на апартамент № 9 на две нива, на етаж 3 в тяло „А“ на новоизградена „Жилищна сграда с фитнес, офис и гаражи“, въведена в експлоатация с Удостоверение № 436/19.05.2015 г., съставляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, намиращ се в сграда № 2, ведно с принадлежностите му, между съделителите и при права в съсобствеността: К. И. К. – 1/4 ид. ч., К. И. Х. и Л. Ц. Х. – 1/4 ид. ч. в режим на съпружеска имуществена общност, А. К. З. –1/4 ид. ч. и К. И. К. – 1/4 ид. ч. К. И. К., А. К. З., К. И. Х. и Л. Ц. Х. не са подали отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е констатирал, че в жалбата на К. И. К. против първоинстанционното решение са наведени доводи за неправилност, тъй като нейният екземпляр от нотариален акт, въз основа на който е възникнала съсобствеността, е различен от този, който е бил представен пред районния съд, а това пораждало у нея основателни съмнения, че първоинстанционното съдебно решение се основава на недостоверен нотариален акт. Освен това намира, че първоинстанционното съдебно решение е постановено при липса на представителна власт на пълномощника на А. З., както и оспорва заключенията на съда, че ищците Х. притежават 1/4 идеални части от процесния имот общо в режим на съпружеска имуществена общност, доколкото съпрузите не са представили доказателства, че имуществените им отношения не се уреждат въз основа на сключен брачен договор или избран режим на разделност. Въззивният съд е счел, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, като не се констатира да е постановено при липса на представителна власт на адвокат А. по отношение на А. З., тъй като с нарочна писмена молба този съделител е потвърдил процесуалните действия и е изразил воля за упълномощаването му по настоящото дело. Разглеждайки доводите в жалбата, Софийски градски съд е приел за неоснователни възраженията, че първоинстанционното съдебно решение се основава на представен по делото неистински нотариален акт. В рамките на първоинстанционното производство К. И. К. не е оспорила истинността на представения по делото нотариален акт и към настоящия момент това оспорване е преклудирано. Освен това приетият като доказателства по делото от първоинстанционния съд екземпляр от нотариален акт и този, който се представя с въззивната жалба са с идентично съдържание, включително по отношение на квотите в съсобствеността, предвид което не се установява за жалбоподателката да има правен интерес от повдигане на този въпрос. За неоснователно е прието и възражението, че първоинстанционното съдебно решение е неправилно, тъй като съдът е приел, че К. и Л. Х., притежават припадащата им се 1/4 идеална част от процесния недвижим имот заедно в режим на съпружеска имуществена общност. В тази връзка по делото са представени доказателства, че към момента на придобиване на собствеността върху недвижимия имот те двамата са били в валиден граждански брак, като пред съда не е повдиган спор за режима на имуществените им отношения, който съобразно чл. 13 СК от 1968 г. (приложим към момента на сключване на брака) е именно на съпружеска имуществена общност. Този режим на имуществени отношения запазва правното си значение и след законодателните изменения, даващи право на избор на съпрузите между няколко режима на имуществени отношения до изричното упражняване на този избор от тяхна страна. Въззивният съд е счел, че доколкото жалбоподателката не е направила други възражения срещу правилността на съдебното решение и след като при служебната проверка се установи, че при постановяването му не са нарушени императивни материалноправни норми, то обжалваното съдебно решение е правилно и следва да бъде потвърдено. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, подадено чрез адвокат С. А., К. И. К. се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК и по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1) следва ли съдът да даде указания за отстраняване нередовности на процесуалните действия, извършени при липса на представителна власт; 2) с оглед задълженията на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства по делото и да се произнесе по всички доводи и възражения във въззивната жалба, то следва ли съдът да формира свои изводи за фактите след съвкупна преценка на доказателствата по делото и да се произнесе по всички възражения и доводи; 3) съставлява ли процесуално нарушение на чл. 235, ал. 2 ГПК необсъждането в пълнота на събраните по делото доказателства; 4) задължен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира решението си по съществото на правния спор, като изложи в решението си собствени фактически и правни изводи; 5) следва ли мотивите на съдебното решение и в частност въззивното, да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо съдът, и в частност въззивният, счита възраженията и доводите на страните за основателни, респективно за неоснователни. Сочените основания за допускане на касационно обжалване не са налице. Първият въпрос е свързан с довода за недопустимост на исковото производство, тъй като липсва представителна власт на адвокат А. за ищеца А. З.. Липсва основание за преценка допустимостта на въззивното решение, доколкото съдът е констатирал, че съделителят в хода на делото е депозирал изрична писмена молба с изявление, че е упълномощил адвокат А. и потвърждава извършените от него действия, а следователно дори и да е била налице липса на представителна власт при сезирането на съда, то порока на процесуалното действие е отстранен и то от момента на извършването му (чл. 101, ал. 2 ГПК). Касационният съдебен състав счита за необходимо да допълни и че посоченото възражение на К. И. К. изобщо не е подлежало на разглеждане. В практиката на ВКС – Тълкувателно решение № 5/12.12.2016 година, постановено по тълк. д. № 5/2014 година на ОСГТК, решение № 296 от 5.04.207 г. по гр. д. № 1776/2016 г., ІV г. о. и др. – е дадено тълкуване, че на липсата на представителна власт може да се позове само ненадлежно представлявания, но не и трети лица, включително и когато се касае за процесуално представителство, като липса на представителна власт, за която съдът следи служебно съгласно чл. 101, ал. 1 ГПК ще е налице само, ако не е приложено изискуемото от чл. 33 ГПК пълномощно, а ако такова е приложено, то налице доказателство, установяващо наличието на представителната власт, поради което съдът извършва преценка дали извършеното от процесуалния представител действие е в обема на предоставените с пълномощното права, но не може както по искане на насрещната страна, така и служебно да извършва проверка дали представителната власт на пълномощника е надлежно учредена или не. По останалите четири въпроса въззивното решение съответства на практиката на ВКС, вкл. и тази на която се позовава касаторката. В т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС са разяснени правомощията на въззивния съд при уредения в процесуалния закон ограничен въззив – съдът следи служебно за валидността и допустимостта на атакуваното решение и служебно може да приложи императивна правна норма, а по отношение преценката за правилност служебния контрол по принцип следва да бъде отречен, предвид изричната разпоредба на чл. 269, ал. 2 ГПК и съдът е ограничен от заявените в жалбата оплаквания, като ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна по спора. Именно с оглед на тези правомощия на въззивния съд по реда на чл. 290 ГПК ВКС е дал тълкуване по приложение на нормите на чл. 12, чл. 153 и чл. 235 ГПК, като изводите на съда следва да бъдат обективирани в мотивите му. Въззивният съд не може да проверява обосноваността на фактическите констатации на първоинстанционния съд, нито това дали те са направени при допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нито да обсъжда наново събраните доказателства по делото, без във въззивната жалба да са направени оплаквания в тази връзка. Въззивният съд може да приеме различни фактически констатации от тези, приети от първоинстанционния съд само при наличието на оплаквания или след съответно обсъждане на евентуално събраните в хода на въззивното производство доказателства за новооткрити и новонастъпили факти (решение № 97 от 15.09.2020 г. по гр. д. № 2479/2019 г., IV г. о. на ВКС). В настоящия случай в отговора на исковата молба К. И. К. е признала, че съсобствеността между страните по делото е възникнала въз основа на договора за покупко-продажба от 29.07.2016 г. и във въззивната й жалба (идентична по съдържание с касационната жалба) не са оспорени фактическите изводи на районния съд. Поради това и въззивният съд се е произнесъл само по наведените доводи, като изрично е посочил, че представения с въззивната жалба екземпляр от нотариалния акт, обективиращ договора от 29.07.2016 г. не променя фактическите изводи С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение