Определение № 2834 от 04.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 417/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и чл.274, ал.2 от ГПК.

Образувано е по две касационни жалби и една частна жалба.

I.Касационна жалба на „Застрахователна компания Лев Инс“ АД срещу решение № 341 от 4.07.2022 г., постановено по в. т. д.№ 227 по описа за 2022 г. на Пловдивския апелативен съд, ТО, трети търговски състав, в частите, с които е потвърдено решение № 260058 от 22.02.2022 г. по т. д.№219, 220 и 221 по описа за 2021 г. на Пловдивския окръжен съд, XXII-ри състав, за осъждане на застрахователното дружество да заплати на В. М. С. застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили от смъртта на И. Д. С. за сумата над 105 000 лв. до 153 000 лв. и да заплати на Д. И. С. и на М. И. С. застрахователно обезщетение за същото събитие над 105 000 лв. до 120 000 лв. на всеки един от тях.

II. Касационна жалба на Д. И. С. и М. И. С. срещу решението на Пловдивския апелативен съд в частите, с които е отменено първоинстанционното решение за присъждане на застрахователни обезщетения над 120 000 лв. до 144 500 лв. на всеки един от тях и е постановено друго решение за отхвърляне на исковете за тази разлика.

III. Частна жалба от Д. С. и М. С. срещу определение № 404 от 19.11.2022 г. по същото дело за изменение на решението в частта за разноските.

Застрахователното дружество застъпва становището, че в обжалваните части решението на въззивния съд е неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост, а в частта относно присъждане на обезщетение на В. С. е и нищожно- основания за касационно обжалване по чл.281, т.1 и т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи очевидна неправилност и противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси:

1. Длъжен ли е съдът в мотивите към въззивното решение да отрази ясно, убедително и безпротиворечиво преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и изложение на приетата за установена фактическа обстановка по делото и приложението на закона? При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва ли да спазва правилата на формалната и правната логика, тоест-фактическите му констатации и правните му изводи да бъдат обосновани? За да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва ли да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните?

2.Относно правилното приложение на чл.52 от ЗЗД, за задължението на съда да изложи мотиви за всички обстоятелства, които обуславят размера на обезщетението за неимуществени вреди и да приложи законовия критерий за справедливост не абстрактно, а с оглед репариране на вредите, за които е установено, че са в причинна връзка с конкретния казус?

Касаторите Д. С. и М. С. считат, че решението на Пловдивския апелативен съд в обжалваните от тях части е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК. Като основание за допускане на касационното обжалване касаторът сочи противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси:

1.Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен с чл.52 от ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя и критериите, които следва да съблюдава съдът при приложението на принципа за справедливото обезщетяване на увредените лица при деликт и прилагането им към конкретния казус, размерът на обезщетението, базата за неговото определяне и изчисляване и приложението на принципа за справедливост?

2.За приложението на разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД при определяне на съотношението на приноса на пострадалия и делинквента за настъпването на вредите. Критериите при определяне на размера на съпричиняване и прилагането им към конкретния казус: кой и как е нарушил правилата за движение по пътищата, как това нарушение се е отразило и довело до конкретната ситуация и причиняване на ПТП, доколко действията на пострадалия са допринесли за катастрофата и причинените му травматични увреждания и смърт; тежестта на приноса на увредения към настъпването на събитието и размера на вредите;претегляне и преценка на причиняване и съпричиняване.

Частните жалбоподатели са недоволни от намаляването на размера на присъдените им разноски съобразно отхвърлената част от исковете.

Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 от ГПК от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване съдът намира следното:

В. С., Д. С. и М. С. са предявили срещу „Застрахователна компания Лев Инс“ АД искове за заплащане на застрахователно обезщетение в размер на 180 000 лв. за първата и по 170 000 за другите двама ищци за причинените им неимуществени вреди от смъртта на И. С., съпруг на ищцата и баща на ищците, причинена от станало на 31.10.2017 г. пътнотранспортно произшествие. Произшествието е предизвикано от водача на автобус с рег. [рег.номер на МПС], който се е движил със скорост 56 км/ч при ограничение от 30 км/ч. Понеже извършителят е застрахован срещу своята гражданска отговорност в ответното дружество, ищците са поканили това дружество да заплати обезщетенията, което в тримесечния срок по Кодекса на застраховането не е отговорило на поканата.

В отговора на исковата молба застрахователното дружество е повдигнало възражение за съпричиняване, посочвайки, че пострадалият е предприел внезапно пресичане на платното за движение, несъобразено с близкото отстояние на превозното средство и с неговата скорост и не на пешеходна пътека. Оспорило е и размерите на претендираните обезщетения.

Пловдивският окръжен съд е констатирал, че с влязла в сила присъда водачът на автобуса е признат за виновен в това, че е нарушил по непредпазливост правилата за движение по пътищата, в резултат на което е причинил смъртта на И. С.. Приел е, че пострадалият е пресякъл платното на място, където не е имало пешеходна пътека, макар да е станало по утъпкана пътека, преминаваща през разделителния остров и ползвана от пешеходци. Пресичането не е било съобразено с движението на приближаващия автобус, при което ударът е бил неизбежен При тези обстоятелства първоинстанционният съд е счел, че е налице 15 % съпричиняване. За да определи, че справедливите размери на обезщетенията за неимуществени вреди съответстват на поисканите/180 000 лв. и по 170 000 лв./, е взел предвид, че съпругата е била в брак с починалия в продължение на 39 години, като бракът им е протичал при пълно разбирателство, със споделени интереси и взаимно зачитане и подкрепа. Внезапната загуба е оставила в живота на съпругата дълбока празнота и я лишила от възможността да реализира плановете си. Синовете, макар и в зряла възраст/на 33 и 38 години/, все още не са имали свои семейства и са живеели в общо домакинство с родителите си, като връзката им с тях е била много силна и са разчитали на него като авторитет и морална опора. След смъртта на И. С. здравословното състояние на ищците трайно се влошило. Синовете са придобили първична/есенциална/ хипертония, а съпругата е преживяла тежка траурна реакция. Синовете мислели преди смъртта на баща си да създадат семейства и имали връзки, които се разпаднали след това, защото след случилото се те се притеснявали да не стане като с баща им и децата им да преживяват това, което преживявали те, тъй че в момента и дума не ставало за семейства. Съобразил е също социално-икономическата обстановка в страната и жизнения стандарт. Затова след приспадане с приетия процент на съпричиняване е присъдил на съпругата 153 000 лв., а на синовете-по 144 500 лв. обезщетение и е отхвърлил исковете до пълните предявени размери.

Произнасяйки се по въззивна жалба на застрахователното дружество, Пловдивският апелативен съд е констатирал, че пешеходецът И. С. е предприел пресичане на платното за движение на място, където няма пешеходна пътека, по начин и в момент, когато това не е било безопасно за него самия. При настъпилия сумрак и осветеност на пътното платно, при условията на включени автомобилни фарове, пешеходецът е следвало да съобрази приближаващите се МПС и да изчака тяхното преминаване, а вместо това е предприел пресичане в нарушение на разпоредбата на чл.113, ал.1, т.1 от Закона за движението по пътищата. Затова е определил степента на съпричиняване от страна на пешеходеца на 1/4, а не на 15%, както е приел първоинстанционният съд. Освен това е счел, че размерът на обезщетенията за синовете на починалия трябва да се определи на 160 000 лв., тъй като към момента на смъртта на баща си са били вече мъже на зряла възраст, а фактът, че не са създали собствено семейство е въпрос на техен личен избор. Не може да се приеме, че именно преждевременната смърт на баща им е предопределила този избор. С оглед на този размер и след приспадане на съпричиняването от 1/4 според въззивния съд на синовете следва да се присъди обезщетение от 120 000 лв., поради което първоинстанционното решение за осъждане на застрахователното дружество да заплати обезщетение над тази сума до 144 500 лв. е било отменено и исковете за разликата са отхвърлени. Размерът на обезщетението от 153 000 лв. за преживялата съпруга е счетен за справедливо отмерен. В. С. е загубила съпруга си внезапно, без той да е имал сериозни здравословни проблеми, бил жизнен и интелигентен човек. С тази преждевременна смърт е прекратена една хармонична брачна връзка на споделени интереси и взаимно уважение, продължила 39 години. Тежката загуба е отключила в нея не само физически болести, но и тежка депресия. Според свидетелката Г. Д. смъртта на съпруга и е променил целия и живот и тя психически се е сринала. Не е могла да продължи да живее в семейното жилище, а една година след смъртта на съпруга си е напуснала [населено място] и е отишла да живее в бащината си наследствена къща. Изолирала се е от света и е останала сама с мъката си. Ето защо в тази част, с която на съпругата е присъдено обезщетение от 153 000 лв., първоинстанционното решение е било оставено в сила.

В изложението си застрахователното дружество застъпва схващането, че мотивите за потвърждаването на първоинстанционното решение относно присъденото на съпругата обезщетение са противоречиви до степен неразбираемост, която води до нищожност, или поне до очевидна неправилност. Първоинстанционният съд е приел, че размерът на обезщетението възлиза на 180 000 лв. и го е намалил с 15% съпричиняване, а въззивният съд е счел, че размер от 153 000 лв. е справедливо отмерен, макар да е увеличил процента на съпричиняване на 1/4. Настоящата инстанция приема, че мотивите на въззивния съд в тази част са ясно формулирани и от тях не може да се достигне до извод за очевидна неправилност на решението. Въззивният съд е обобщил, че размерът от 153 000 лв. е правилно определен въпреки увеличения процент съпричиняване, за което е изложил и съответните съображения. Тези съображения са в смисъл, че претърпените от съпругата неимуществени вреди са по-значителни от тези на синовете и дори след приспадане на съпричиняването от 25 % следва да се присъди сумата от 153 000 лв. Начинът, по който въззивният съд е приложил разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД, съответства на указанията, дадени с ТР № 1 от 1.08.2022 г. по тълкувателно дело № 1/2021 г. на ОСГТК на ВКС. Според тези указания при прилагане разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите преценката на съда за размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди от деликт не е ограничена от заявената претенция, но не може да се присъди сума, надхвърляща поисканата в петитума на исковата молба. Следователно в тази част обжалваното решение не е нищожно, недопустимо или очевидно неправилно, поради което не може да се допусне касационното му обжалване на тези основания.

Първият въпрос на дружеството е формулиран във връзка с твърденията, че критериите, въз основа на които са определени размерите на обезщетенията на синовете са декларативни и тези размери са силно завишени, а по отношение на размера на обезщетението на съпругата съдът е дал приоритет на показанията на свидетелката Д., без да се съобрази със събраните по делото писмени доказателства. По първото твърдение следва да се вземе предвид, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди, дължими на синовете, е подробно обоснован от първоинстанционния съд, като е съобразена и социално-икономическата обстановка и жизнения стандарт в страната, поради което въззивният съд се е задоволил само да обоснове занижаването на този размер. Не се установяват причини този размер да бъде намален още повече, както желае касаторът. Не се констатират противоречия между показанията на свидетелката Д. и медицинската документация. Тези показания са обсъдени най-вече във връзка с емоционалното състояние на ищцата, обуславящо размера на обезщетението за неимуществени вреди. Ето защо не са налице твърдените от дружеството пороци-необоснованост на фактическите и правни изводи, пренебрегване и необсъждане на събрани по делото доказателства, доводи и възражения на страните, поради което по първия въпрос на дружеството няма противоречие с приложимата практика на ВКС.

Критериите, въз основа на които въззивният съд е определил размерите на обезщетенията за неимуществени вреди са конкретни, а не абстрактни, поради което по втория въпрос също няма противоречие между даденото от въззивния съд разрешение и практиката на ВКС/цитираното от дружеството ППВС № 4 от 1968 г./. При обосновката на въпроса дружеството не е посочило примери и не е цитирало практика, според която присъдените размери надвишават обичайните и могат да се обосноват само при изключителни обстоятелства, които според касатора не са налице. Затова и по този въпрос касационно обжалване не следва да се допуска. По сходния първи въпрос на Д. С. и М. С. също няма основание за допускане на касационно обжалване. Те са се позовали на казуална практика на ВКС, в която са присъдени по-високи по размер обезщетения. При сравняване на настоящия случай със случаите, описани в решенията, не се установява такава прилика, която да обуслови принципни различия между подхода на въззивния съд и този на съставите на ВКС при определяне размера на обезщетенията или значителни разлики в присъдените размери. Единствено с решение № 39 от 14.04.2022 г. по гр. д. №647/2021 на Второ търговско отделение на ВКС на дъщерята на починалата в резултат на ПТП е присъдена сумата от 200 000 лв. като обезщетение за неимуществени вреди, но размерът е обусловен от конкретно установени изключително близки отношения на ищцата със своята майка, на широко отразяване на произшествието в медиите като изключително кървав инцидент, довел до погребението на пострадалия в затворен ковчег.

По втория въпрос на Д. и М. С. относно съпричиняването на вредоносния резултат въззивният съд също се е съобразил с практиката на ВКС. За да се приеме наличие на съпричиняване е необходимо да бъдат установени конкретни действия или бездействия на пострадалото лице, с които то обективно е допринесло за настъпване на резултата и въз основа на това да се определи неговият принос. Намаляването на размера на обезщетението следва да се извърши въз основа на комплексна преценка на степента на каузалност на действията на делинквента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност, като самото намаляване следва да отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата вреда. В този смисъл е и подчертаното от касаторите решение № 137 от 20.11.2020 г. по т. д. № 1775/2019 г. на II ТО на ВКС. По същия начин е определил съпричиняването и е намалил съответно размера на обезщетенията въззивният съд. Констатирал е, че пешеходецът е предприел пресичане на платното за движение на неустановено за целта място, при лоша видимост и без съобразяване с приближаващите се моторни превозни средства, което е довело до непредотвратимост на удара.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд не следва да се допуска.

С определение № 404 от 19.11.2022 г. по същото дело Пловдивският апелативен съд е констатирал, че първоинстанционното решение е било обжалвано само относно присъдените размери над 90 000 лв., тоест двамата ищци са защитили материален интерес от 30 000 лв. Затова е намалил определеното от съда възнаграждение за безплатна адвокатска помощ от 2 165 лв. на 1 430 лв., а дължимите на М. С. разноски-от 2 000 лв. на 1256 лв. Д. С. и М. С. обжалват това определение заради подадената от тях касационна жалба, която би увеличила размерите на разноските във въззивното производство, ако бъде уважена. В случая обаче не е допуснато касационно обжалване по подадената от тях жалба, поради което и определението за изменение на присъдените във въззивното производство разноски следва да бъде потвърдено.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение