Определение № 1717 от 20.02.2025 г. на ВАС по адм. д. № 11903/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) и е образувано по частна жалба на Г. В. К., понастоящем в Затвора в [населено място], против Разпореждане № 2153 от 11.11.2024 г., постановено по адм. дело № 1267 по описа за 2024 г. на Административен съд – София-област в частта му, в която на лицето е отказано предоставяне на правна помощ за производството по адм. дело № 1267/2024 г. на Административен съд – София-област. С доводи за постанояването му в нарушение на материалния закон (чл. 13 от Конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС), чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (ХОПЕС) и чл. 29, чл. 45 и чл. 57 от Конституцията на Република България), иска отмяната му. Отправя молба да бъде освободен от държавна такса за производството по частната му жалба пред настоящия съд. Прилага декларация за материално и гражданско състояние. Частната жалба е подадена от надлежна страна, адресат на обжалваното Разпореждане, в срока по чл. 230 АПК и срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, който е неблагоприятен за нея в обжалваната част, поради което е процесуално допустима. Преди да се произнесе по съществото й, настоящият състав на Върховния административен съд дължи обсъждане и произнасяне по отправената от К. молба за освобождаване от държавна такса за производството пред настоящия съд. Частният жалбоподател не дължи държавна такса за настоящото производство, тъй като вече е освободен от такава с Разпореждането, предмет на касационен контрол в частта му, която е благоприятна за него. Съгласно чл. 83, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), такси и разноски не се внасят от лицата, за които е признато от съда, че нямат достатъчно средства да ги заплатят. Съдът се произнася, след като съобрази посочените в същата норма обстоятелства. Освобождаването от заплащане на дължимите такси е за цялото съдебно производство във всички съдебни инстанции и докато няма промяна в обстоятелствата. В този смисъл са указанията по тълкуване на закона, съдържащи се в мотивната част по т. 12 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. на Върховния касационен съд по тълк. дело № 6/2012 г. Предвид освобождаването на лишения от свобода от Административен съд – София-област за дължимата по исковата молба държавна такса, настоящата инстанция приема, че това разрешение важи до приключване на производството във всички инстанции, доколкото няма промяна в обстоятелствата. Предвид изложеното, молбата за освобождаване от държавна такса за производството по частната жалба се явява безпредметна, респ. не следва да бъда разглеждана по същество. По съществото на спора: Частната жалба е неоснователна. С обжалваното Разпореждане, Г. В. К. е освободен от заплащането на държавна такса за производството по адм. дело № 1267/2024 г. на Административен съд – София-област, но му е отказано предоставянето на правна помощ по същото дело. Производството по адм. дело № 1267/2024 г. на Административен съд – София-област е образувано по искова молба на Г. К. (именувана „частна жалба № 3459“), вх. № 10695/10.07.2024 г. по описа на Върховния административен съд (л. 5 от адм. дело № 6882/2024 г. на Административен съд – София-град), предявена против Административен съд – София-град за осъждането на ответника да му заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата от 500000.00 лв. евро. Първоинстанционният съд е приел, че с исковата молба е направено искане за освобождаване от държавна такса и за предоставяне на правна помощ, като е мотивирал неблагоприятния за жалбоподателя резултат с доводи, че, в конкретния случай, приложение следва да намери нормата на чл. 24, т. 1 от Закона за правната помощ (ЗПП). Посочил е, че му е служебно известно във връзка с извършена справка в деловодната система, че К., за календарната 2024 г., е жалбоподател по множество дела в Административен съд – София-област – над 40 бр. Приел е, че инициирането от лицето на много съдебни дела и преминаването през всички фази на процеса сочи на способността му да осъществява лично защитата си и по делото, по което е постановен обжалвания в настоящото производство резултат, без това да доведе до ограничаването, накърняването или осуетяването й. Формирал е решаващия извод, че предоставянето на правна помощ на лице с опит от над 40 съдебни производства пред Административен съд – София-област е неоправдано от гледна точка на ползата, която тя би донесла на ищеца. Поради това е оставил молбата на К. за предоставяне на правна помощ за производството по първоинстанционното дело без уважение. Позовал се е на практика на Върховния административен съд по сходни казуси. Разпореждането в обжалваната част е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не е допуснато релевираното от частния жалбоподател основание за отмяната му. Съгласно ЗПП, безплатна правна помощ за процесуално представителство се предоставя в два случая – когато по закон се предвижда задължителна адвокатска защита и по преценка на съда. По преценка на съда безплатна правна помощ за процесуално представителство по чл. 21, т. 2 ЗПП се предоставя когато въз основа на представените доказателства от съответните компетентни органи съдът прецени, че страната няма средства за заплащане на адвокатско възнаграждение, желае да има адвокат и интересите на правосъдието изискват това (чл. 23, ал. 2 и ал. 3 ЗПП). Правна помощ по чл. 21, т. 2 ЗПП не се предоставя: когато предоставянето й не е оправдано от гледна точка на ползата, която тя би донесла на лицето, кандидатстващо за нея; когато претенцията е очевидно неоснователна, необоснована или недопустима, както и в случаите на търговски дела и данъчни дела по Данъчно-осигурителния процесуален кодекс, освен ако страната, кандидатстваща за правна помощ, е физическо лице и отговаря на условията за предоставяне на правна помощ – чл. 24, от т. 1 до т. 3 ЗПП. В случая характерът на производството (исково) не предвижда задължителна адвокатска защита. Съобразно обективно установените от първоинстанционния съд обстоятелства и при отчитане имущественото състояние на ищеца, настоящият състав на касационната инстанция споделя формирания в обжалваното Разпореждане извод, че предоставянето на правна помощ на К. от вида процесуално представителство не е оправдано от гледна точка на ползата, която би донесла за лицето и на правосъдието. Въпреки твърденията на лишения от свобода в частната му жалба до настоящия съд, че не познава законите на Република България, от съдържанието на исковата молба се установява, че същият има достатъчно правни познания за самостоятелно упражняване на правото му на защита в административния исков процес. Отделно от това е безспорно установено, че лицето е подало исковата молба без да ползва правна помощ за консултация и/или изготвяне на документи за завеждане на дело. В допълнение, макар първоинстанционното производство да е исково, съответно да са налице специфики във връзка с доказателствената тежест на страните, в административното правораздаване е засилено служебното начало (чл. 9, ал. 3 и ал. 4 АПК; чл. 171, ал. 5 АПК), поради което съдът е длъжен, при надлежно сезиране, да осъществи процесуално съдействие на страната за законосъобразно и справедливо решаване на въпроса, да я напъти, в случай че за някои обстоятелства не сочи доказателства, включително да събере доказателства. Изпълнението на това задължение на съда е независимо от даването на указания по разпределението на доказателствената тежест. Това означава, че интересите на Г. К. в първоинстанционното производство са в значителна степен обезпечени. При това положение и съобразно възприетата от заявителя на правната помощ хипотеза на чл. 23, ал. 2 ЗПП, за конкретното дело не е налице дадената кумулативно в цитираната разпоредба предпоставка – интересите на правосъдието да изискват това. По изложените съображения, административният съд правилно е приел, че са налице предпоставките на чл. 24, т. 1 ЗПП и е отказал на К. предоставянето на правна помощ от вида процесуално представителство за производството по адм. дело № 1267/2024 г. по описа на Административен съд – София-област. Разпореждането в обжалваната част, като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 236, във вр. с чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение, Първа колегия