Решение № 3003 от 17.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11455/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на председателя на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет (ДАБ), чрез пълномощника си – служител с юридическо образование А. Георгиева, против решение № 32222 от 02.10.2025 г., постановено по адм. дело № 7648/2025 г. по описа на Административен съд София – град, в частта, в която е отменено негово решение № 3383/12.05.2025 г. за отказ за предоставяне на хуманитарен статут на Б. И.. Излагат се доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Прави се искане за отмяната му в обжалваната част със законните от това последици. Ответникът – Б. И., чрез адв. Лилов като процесуален представител, в писмен отговор и в съдебно заседание оспорва касационната жалба като неоснователна. Претендира присъждане на направените разноски за двете инстанции. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неправилност на обжалваното решение. Върховният административен съд, състав на второ отделение, като обсъди доводите на страните и данните по делото, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Производството пред административния съд е образувано по жалба на Б. И., гражданин на Хаити срещу решение № 3383/12.05.2025 г., издадено от председателя на ДАБ, с което на чужденеца се отказва предоставянето на статут на бежанец и хуманитарен статут. С постановеното по делото решение № 32222 от 02.10.2025 г. е отхвърлена жалбата на лицето срещу решението на председателя на ДАБ в частта, с която му е отказан статут на бежанец и същото е отменено в частта, с която на жалбоподателя пред първата инстанция е отказан хуманитарен статут, а делото като преписка е изпратено на компетентния орган за ново разглеждане и произнасяне по молбата на чужденеца в тази част при спазване на указанията на съда по тълкуване и прилагане на закона. Съдебният акт в отхвърлителната му част не е обжалван и е влязъл в сила. В настоящото производство първоинстанционното решение се оспорва само в отменителната му част. За да постанови този резултат, съдът приема, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, в изискуемата от закона писмена форма, съдържа предвидените в чл. 59, ал. 2 АПК реквизити, както фактическите и правни основания за постановяването му, при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, включително без да е налице нарушение на правото на защита на жалбоподателя, който е чужденец по смисъла на § 1, т. 1 ДР ЗУБ. Достига до заключение, че отказът на административния орган да предостави хуманитарен статут на лицето е постановен в противоречие с материалния закон. Излага съображения за необоснованост на извода на председателя на ДАБ за липсата на предпоставките по чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. Въз основа на данните от представените по делото справки за актуалната обстановка в Хаити и преценката им съобразно критериите, възприети в практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС) приема, че в страната по произход е налице високо ниво на безогледно насилие. Счита, че оспореното решение е издадено без от административния орган да са изяснени всички факти, както и че при наличната актуална информация за повсеместно насилие в Хаити връщането на чужденеца в страната му по произход би било в нарушение на принципа non revoulment. Обосновава извод, че в случая не се установяват предпоставките по чл. 8, пар. 1 от Директива / 2011/95/ЕС във вр. с чл. 9, ал. 5 ЗУБ, при наличието на които хуманитарен статут може да не бъде предоставен, доколкото административният орган не ангажира доказателства, че при завръщането си в Хаити жалбоподателят пред първата инстанция и настоящ ответник ще има достъп до закрила срещу преследване или тежки посегателства, може сигурно и законно да пътува и да получи достъп до такава част на държавата, в която не съществува реален риск да понесе тежки посегателства, както и може основателно да се очаква да се установи там. Решението в обжалваната му част е валидно, допустимо и правилно. Въз основа на установените по делото факти първоинстанционният съд формира законосъобразни и обосновани правни изводи, касаещи хуманитарния статут на чужденеца, които се споделят напълно от настоящия съдебен състав. Обсъдени са доводите и възраженията на страните. Решението в отменителната му част е постановено при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон. Правилно първоинстанционният съд приема, че изводът на административния орган за липсата на условията по чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ не се подкрепя от наличните по делото данни. Съгласно цитираната разпоредба хуманитарен статут се предоставя на чужденец, който не отговаря на изискванията за предоставяне на статут на бежанец и който не може или не желае да получи закрила от държавата си по произход, тъй като може да бъде изложен на реална опасност от тежки посегателства, като тежки заплахи срещу живота или личността на цивилно лице поради безогледно насилие в случай на въоръжен международен или вътрешен конфликт. Нормата на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ транспонира текста на чл. 15, б. в) от Директива 2011/95/ЕС на ЕП и на Съвета от 13.12.2011 г. Според тълкуването на СЕС на чл. 15, б. в) от Директива 2011/95/ЕС, дадено в т. 40 от неговото решение по дело C-125/22 посегателството, дефинирано в този текст, обхваща една "по-обща опасност" от посегателство, в сравнение с посочените в букви a) и б) от същия член. По този начин се имат предвид в по-широк план "заплахи срещу живота или личността" на цивилно лице, отколкото определени насилия. Освен това тези заплахи са присъщи на обща ситуация на въоръжен конфликт, която поражда "безогледно насилие", което предполага, че насилието може да се разпростира към лица без оглед на личното им положение и тяхната самоличност, когато степента на такова насилие достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи посочените тежки заплахи (вж. в този смисъл и решение от 10 юни 2021 г., Bundesrepublik Deutschland ,Понятие "тежки и лични заплахи"), C-901/19, т. 26 и 28 и цитираната съдебна практика). Не е по-различно по съдържание и решението на СЕС от 30 януари 2014 г. по дело № 285/12. В т. 27 и т. 28 от същото се посочва, че при липсата на определение в директивата на понятието за въоръжен вътрешен конфликт, то следва да се има предвид обичайното значение в говоримия език, като се държи сметка за контекста, в който се използват и за целите на правната уредба. Според т. 28 понятието за въоръжен вътрешен конфликт се отнася до положение, при което редовните въоръжени сили на дадена държава се сблъскват с една или повече въоръжени групи или при което се сблъскват две или повече въоръжени групи. В т. 34 се посочва, че констатацията за съществуването на вътрешен въоръжен конфликт не трябва да бъде обусловена от определено равнище на организираност на наличните въоръжени сили или от особена продължителност на конфликта, след като те са достатъчни сблъсъците да породят степен на насилие, създавайки по този начин реална нужда от международна закрила за молителя, който е изложен на реален риск да понесе тежки и лични заплахи срещу неговия живот или личност поради самия факт на присъствието си в страната или съответния регион. От посочените решения на СЕС е видно, че съществуването на въоръжен конфликт е необходимо, но не достатъчно условие за привеждането на чл. 15, б. в) от Директива 2011/95 в действие. По отношение на общия риск за цивилни лица, чл. 15, б. в) се привежда в действие единствено, ако въоръженият конфликт се характеризира с безогледно насилие на такова високо ниво, че цивилните лица са изложени на реална опасност от тежки посегателства поради самото си присъствие в определен регион или въобще на територията на страната. Чл. 4, т. 3, б. а) от Директива 2011/95/ЕС изисква оценяването на молбата за международна закрила да бъде извършено за всеки отделен случай, като се вземат под внимание всички относими факти, свързани с държавата на произход в момента на вземането на решение по нея. Член 46, пар. 3 от Директива 2013/32/ЕС уточнява обхвата на правото на ефективна защита, с което кандидатите за международна закрила трябва да разполагат. Той предвижда, че обвързаните от тази директива държави членки гарантират, че най-малкото на първа инстанция съдът, пред който се обжалва решението по молбата за международна закрила, извършва "цялостно и ex nunc" разглеждане на фактите и правните въпроси. В това отношение изразът "ex nunc" подчертава задължението на съда да извърши преценка, която отчита при необходимост новите обстоятелства, установени след приемането на решението, което се обжалва. Изискването за "цялостно" пък потвърждава, че съдът е длъжен да разгледа както обстоятелствата, които решаващият орган е отчел или е можел да отчете, така и тези, които са станали известни след приемането на решението от този орган (решение от 25 юли 2018 г., Алхето, C-585/16, т. 111 и 113; Решение от 4 октомври 2018 г., C-652/16, т. 92 и т. 93). В случая посоченото изискване е спазено от административния съд, като са обсъдени данните за обществено-политическата обстановка в Хаити към момента на постановяването на съдебния акт, съдържащи се в представените по делото справки на ДАБ с вх. № МД-02-4/03.01.2025 г., вх. № МД-02-155/12.03.2025 г. и вх. № МД-02-294/04.06.2025 г. Касационната инстанция споделя изведения от първата инстанция извод, че с оглед информацията, изложена в тези справки, преценката на административния орган относно липсата на предпоставките по чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ се явява необоснована, като не е изследван в достатъчна степен рискът от претърпяване на тежки посегателства срещу живота и личността на чужденеца в случай, че бъде върнат в страната му по произход. В справката от 03.01.2025 г. се сочи, че в свое обръщение до Съвета за сигурност на ООН специалният представител на главния секретар на ООН в Хаити потвърждава, че насилието в тази държава някога е било относително ограничено в района на Порт-о-Пренс, но е ескалирало и се е разпространило в цялата страна. Сочи се също, че въоръжените групировки контролират приблизително 90% от столицата, а нападенията срещу цивилните продължават да нарастват по бруталност. От страната се изтегля дипломатическия персонал на част от държавите от ЕС, много от болниците са затворени, влошава се ситуацията по отношение на храните и медицинските консумативи, много хуманитарни организации прекратяват дейността си поради ситуацията със сигурността. Справките от 12.03.2025 г. и 04.06.2025 г. съдържат данни за продължаващо насилие между бандите с жертви между цивилните. В касационната инстанция е представена актуална справка с вх. № МД-02-628/04.12.2025 г., информацията в която не свидетелства за подобряване на ситуацията в Хаити, а напротив. Посочено е, че бандите продължават нападенията си в Порт о Пренс, департаментите Артибоните и Централния район. Отвлечени са осем души от сиропиталище в Кенскоф. Убити са трима полицаи по време на атаките в община Лианкур в Артибоните и Кенскоф. Насилието от банди причинява тежки жертви, като в справката се споменават десетки убийства, сред които и на деца. За увеличената опасност свидетелства и фактът, че Съветът за сигурност на ООН е разрешил нови чуждестранни сили, като е гласувано преобразуване на ръководената от Кения полицейска мисия в Сили за борба с бандите от 5500 души. Международната организация по миграция на 14.10.2025 г. съобщава, че разселването е надхвърлило 1,4 милиона души, най-високата стойност, регистрирана някога в Хаити. Според представената по делото информация на Българска телеграфна агенция от 08.02.2026 г., по данни на ООН бандите контролират 90% от Порт-о-Пренс и са убили близо 6000 души през 2025 г. С оглед съдържащите се в справките на ДАБ актуални данни за ситуацията в Хаити и представените в касационното производство, административният орган следва да извърши нова преценка на условията за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. Следва да се вземе предвид информацията за тежки заплахи срещу живота и личността на цивилното население в Хаити, липсата на надеждна защита от страна на държавните институции, които според справката от 04.12.2025 г. са вакантни и на практика не функционират, както и липсата на хуманитарна помощ в страната поради напускането й от международните организации. Правилен е изводът на първоинстанционния съд, че в случая липсват доказателства относно възможността да се приложи чл. 9, ал. 5 ЗУБ, според който хуманитарен статут може да не се предостави, когато в една част на държавата по произход не съществува реален риск чужденецът да понесе тежки посегателства, при което той може сигурно и законно да пътува и да получи достъп до тази част на държавата, както и може основателно да се очаква да се установи там. С оглед данните за нападения на пътнически самолети от въоръжени банди и затваряне на летища в Хаити, административният орган не е изпълнил задължението си по чл. 35 АПК да изясни фактите и обстоятелствата от значение за случая и да установи дали чуждият гражданин може да се завърне безопасно на територията на страната си по произход. Не е изследвано и каква е ситуацията конкретно в района, в който би се завърнал. Според информацията, предоставена по време на проведеното в административното производство интервю, преди да напусне Хаити чужденецът е живял в гр. Делмас, а негови роднини живеят в момента в гр. Горна Делма. С оглед възможността чужденецът да се установи именно в някое от тези населени места следва да се извърши преценка дали те се намират в райони с повишен риск, както и дали е възможно безопасното придвижване на чужденеца до тях. Необходима е конкретна преценка и на останалите условия по чл. 9, ал. 5 ЗУБ. В тази връзка от административния орган следва да се съобрази личната бежанска история на чужденеца и актуалната обстановка в страната по произход, да се обсъдят всички обстоятелства, след което да се произнесе относно наличието на предпоставки за предоставянето на хуманитарен статут. Предвид изложеното решението в обжалваната отменителна част е правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора на ответника в настоящото производство се дължат разноски съгласно чл. 143, ал. 1 АПК. Такива са претендирани за двете инстанции, но не следва да бъдат присъдени. В първоинстанционното производство процесуалният представител на Б. И. не прави искане за присъждане на съдебни разноски, а за първи път ги претендира в отговора на касационната жалба и ги включва в списъка по чл. 80 ГПК. Срокът за предявяването им е преклудиран с приключване на устните състезания пред първата инстанция. Във връзка с разноските, направени в настоящото производство, по делото не е представен изискуемия по чл. 36 ЗА договор за правна защита и съдействие пред касационна инстанция, в който да е определено дължимо се възнаграждение за процесуално представителство, както и начина на плащането му.