Определение № 1941 от 24.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 989/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на П. Н. Н. против определение № 181/20.02.2025г. по гр.д.№ 171/2024г. на Софийски окръжен съд, с което е оставена без уважение молбата на същия,подадена по реда на чл. 248 ГПК, за присъждане на понесени във въззивна инстанция разноски, претендирани пред въззивния съд от платено адвокатско възнаграждение, в размер на 1200 лева, за изготвяне отговор на страната, срещу подадената от насрещната - „Банка ДСК „ ЕАД – въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, оставена без уважение. Жалбоподателят оспорва правилността на извода на въззивния съд, че не подлежат на възмездяване претендираните разноски, предвид оставената без уважение собствена въззивна жалба на П. Н. срещу първоинстанционното решение. Несъстоятелен намира и мотива на съда, че в списъка за разноски на „Банка ДСК“ ЕАД липсва разграничаване на платено адвокатско възнаграждение за защита по собствената въззивна жалба на дружеството от това, заплатено за подаден отговор на въззивната жалба на П. Н., поради което съдът не можел да определи подлежащия на прихващане размер. Според жалбоподателя, правото на разноски не може да бъде обусловено от действия на насрещната страна, защото това винаги би довело до накърняване на интереса на тази, на която се дължат разноски. Изхождайки от разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК и цитирайки многобройна практика на касационна инстанция в идентична на настоящата хипотеза, жалбоподателят обосновава извод, че няма законова пречка за възмездяване на разноски, съобразно успеха в съответната инстанция, независимо от реализиран неуспех в друга част от предмета на спора в същата. С частната жалба се формулира петитум за възмездяване, наред с разноски от заплатено адвокатско възнаграждение от 1 200 лева, и сума в размер на 62,21 лева – заплатена държавна такса за подадената от П. Н. въззивна жалба, оставена без уважение. Ответната страна - „Банка ДСК“ЕАД – оспорва частната жалба, споделяйки за правилни мотивите на въззивния съд и цитирайки неотносима към случая съдебна практика - по присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 1 ЗАдв.. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе по частната жалба, настоящият състав съобрази следното: Въззивното производство е образувано по жалби на всяка от страните, оставени без уважение. Всяка от страните е подала и отговор на въззивната жалба на противната страна. Ответникът П. Н. е сключил два самостоятелни договора за правна помощ с процесуалния си представител адв. Б. Л., при съответно упълномощаване: за подаването на собствената му въззивна жалба и защита по същата и за подаване отговор на въззивната жалба на ищеца „ Банка ДСК“ ЕАД и защита срещу същата. По втория договор за правна помощ и пълномощно изх. № 076339/27.02.2024 г. е договорено и доказано заплатено адвокатско възнаграждение от 1 200 лева, видно от фактура № [ЕГН] / 25.09.2024 г., приложена към списъка за разноски по чл. 80 ГПК. Искането за възмездяване на разноски е направено своевременно, преди приключване на устните състезания във въззивна инстанция. „Банка ДСК“ЕАД е направила възражение за прекомерност на договореното и заплатено адвокатско възнаграждение от ответника, съгласно чл. 78 ,ал. 5 ГПК / в о.з. от 02.10.2024 г. /. Въззивният съд е оставил без уважение молбата на П. Н., на основание чл. 248 ,ал. 1 ГПК, предвид еднаквия правен резултат по всяка от въззивните жалби – оставени без уважение, както и с оглед липсата на разграничение в заплатеното от ищеца възнаграждение за процесуално представителство – за защита по собствената му и за подаване отговор на въззивната жалба на ответника, което изключва възможността за прихващане. Частната жалба е частично основателна. Правилни са съображенията на жалбоподателя, че доколкото защитата на ответника срещу въззивната жалба на ищеца е приключила успешно, няма основание да му бъде отказано възмездяването на договорено за същата и заплатено адвокатско възнаграждение, независимо от неуспеха на собствената му въззивна жалба, за подаването на която и защита по същата е договорено самостоятелно адвокатско възнаграждение. Съгласно формираната от Върховен касационен съд съдебна практика, част от която цитираната и от жалбоподателя, подобно възмездяване е допустимо дори при липса на разделно договаряне на възнаграждение за защита по собствената и за защита срещу въззивната жалба на насрещната страна, пропорционално на защитения материалния интерес спрямо общо договорената сума за възнаграждение. Противното би било в пряко противоречие с предвидената в чл. 78 ГПК отговорност за разноски. При разпределянето й по начало няма основание за служебно прихващане на насрещни вземания от страна на съда, но и да би имало, произнасянето на съда в производството по чл. 248 ГПК е ограничено до предмета, въведен от молителя. „Банка ДСК“ ЕАД не е подавала молба за възмездяване на разноски за успешна защита срещу въззивната жалба на ответника. Основателно е, обаче, възражението на Банката за прекомерност на така договореното и заплатено адвокатско възнаграждение от 1200 лева, при защитен материален интерес в общ размер от 3 227,58 лева / частите, в които предявените от „Банка ДСК“ ЕАД срещу П. Н. искове са отхвърлени: за разликата между присъдените 2426,45 лева и претендираните 7 619,28 лева – възнаградителни лихви, за 130 лева такси, за разликата между присъдените 671,13 лева и до претендираните 926,28 лева – наказателни лихви /. Във въззивното производство не са събирани нови доказателства, нито извършвана проверка на вече събрани такива, като защитата на всяка от страните е била в обема и съдържанието, въведени още в първоинстанционното производство. В този смисъл, въззивното производство не се отличава с фактическа и правна сложност, предвид което, и с оглед преждепосочения защитен материален интерес, настоящата инстанция намира за справедливо възмездяване в размер на 400 лева, ползвайки за ориентир базовата ставка по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа / изм. ДВ бр. 14 от 2025 г. /. За разликата до претендираните 1 200 лева молбата се явява неоснователна, както и за възмездяване на заплатената от П. Н. държавна такса за разглеждане на собствената му въззивна жалба, оставена без уважение. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение