Определение № 560 от 06.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4749/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на М. М. П. – Х. срещу въззивно определение № 263783/23.09.2025 г. по възз. гр. д. № 880/2021 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение подадената от жалбоподателката молба по чл. 248 ГПК за изменение на решение № 269191/06.06.2025 г., постановено по същото дело. Жалбоподателката твърди, че определението е неправилно и моли същото да бъде отменено. Ответниците по жалбата – Х. Х. Ц. и А. Н. Ж., в писмен отговор поддържат становище за неоснователност на частната жалба. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че частната жалба е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна, поради следното: Въззивният съд е посочил, че в случая единият от предявените искове по чл. 135, ал. 1 ЗЗД е недопустим поради липса на правен интерес за ищцата към датата на завеждане на исковата молба, предвид вписаната възбрана на 07.04.2015 г. върху 1/2 ид. част от процесния поземлен имот, предмет на атакуваните две сделки. С оглед на това, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК на ответниците се следват разноски за изначално предявеният недопустим иск. Ответникът Х. Ц. е направил разноски за адвокат за първоинстанционното производство в общ размер на 1 750 лв., от което са му присъдени 875 лв. Обжалваното определение е правилно. Съгласно общото правило на чл. 78, ал. 4 ГПК и в случаите, когато делото се прекрати, ответникът има право да му бъдат присъдени разноски (щом такива са извършени и доказани), като законът не прави разлика в кой етап от производството е настъпило прекратяването и на какво основание. Няма съмнение, че правилото се прилага и при прекратяване на делото, поради обезсилване на обжалваното пред въззивната инстанция първоинстанционно решение в хипотезата, когато е разгледан и разрешен правен спор по недопустим иск. В случая, по отношение на единия от двата предявени искове по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, съдът е обезсилил първоинстанционното решение, като е приел, че същият към датата на завеждането му е недопустим, поради липса на правен интерес. С оглед на това, правилно са определени дължимите за заплащане разноски за адвокатско възнаграждение на Х. Ц. - сумата от 875 лв., съобразно прекратената част от производството по изначално недопустимия иск. Предвид изложеното, обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение