Определение № 2486 от 19.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 821/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. А. Д. против решение № 6185 от 12.11.2024 г., постановено по гражданско дело № 4597 по описа за 2023 г. на Софийски градски съд, II-A въззивен състав, с което е потвърдено решение № 1775 от 07.02.2023 г. по гр. д. № 20528 по описа за 2022 г. на Софийския районен съд, 33-ти състав за отхвърляне на предявения от касатора против Върховния касационен съд иск с правно основание чл.2в, ал.1, т.2 от ЗОДОВ, вр. с чл.267, §3 от ДФЕС и чл.629, ал.3 ГПК за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в периода от 10.07.2019 г. до 15.04.2022 г., вследствие на отказ да бъде изпратено преюдициално запитване по гр.д. № 1594/2019 г. по описа на ВКС, IV ГО. Касаторът твърди, че обжалваното решение на Софийския градски съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване касаторът сочи вероятна недопустимост, очевидна неправилност и чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК по следния въпрос въпрос: Длъжен ли е съдът, съобразно изискванията на чл.12 и чл.235 от ГПК, да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото и длъжен ли е да прецени всички правнорелевантни факти и доказателства, от които произтича спорното право, така че да реши делото според точния смисъл на закона?. Счита, че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие с ППВС № 4 от 23.12.1968 г. и решение № 9 от 25.03.2014 г. по гр. д. № 3700/2013 г. на І ГО, освен това отговорът му е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответникът по касационната жалба Върховен касационен съд на Република България застъпва становището, че няма основания за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския градски съд, като оспорва жалбата и по същество. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното: В исковата молба С. А. Д. е заявил, че при постановяване на определение № 319 от 10.07.2019 г. по ч.гр.д. № 1594/2019 г. на ВКС, III ГО, ответникът е нарушил чл. 267 ДФЕС, тъй като не е отправил преюдициално запитване до СЕС по повод направено искане от Д. в производството. Посочил е, че отказът за отправяне на преюдициално запитване бил произволен, немотивиран, и по този начин Върховният касационен съд го е лишил от правото му на справедлив съдебен процес, вследствие на което ищецът е претърпял психически травми и е загубил вярата си в правосъдието. Ето защо е предявил иск против ВКС с правно основание чл.2в, ал.1, т.2 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за причинените му неимуществени вреди от нарушение на правото на ЕС за периода от 10.07.2019 г. до 15.04.2022 г. в размер на 20 000 лв. Върховният касационен съд в подадения писмен отговор е оспорил основателността на иска, като е изложил, че не е осъществен фактическият състав на описаното в исковата молба нарушение на правото на ЕС. За да постанови отказ за отправяне на преюдициално запитване, съдът се е мотивирал със съображения, че формулираният от касатора въпрос не касае установяване на противоречие на националното право с норми на европейското право или тяхната валидност. В първоинстанционното решение Софийският районен съд е счел, че в развилото се пред ВКС производство не са били налице предпоставките за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС, предвидени в чл.267 от ДФЕС и чл.628 и сл. от ГПК, поради което е отхвърлил предявения иск. За да потвърди така постановеното решение, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с разпореждане от 27.07.2018 г., постановено по гр.д. № 15157/2017 г. по описа на СГС, е върната на основание чл.129, ал.3 от ГПК депозирана от Д. искова молба и е прекратено производството по делото поради неотстраняване на нередовности на предявения иск. Съдът е посочил, че ищецът не е конкретизирал основанието на претенцията си. Д. е подал частна жалба срещу този съдебен акт, която е била оставена без уважение с определение, постановено по образуваното ч.гр.д. № 4687/2018 г. по описа на САС. Ищецът е обжалвал това определение и пред ВКС е било образувано ч.гр.д. № 1594/2019 г. по описа на Трето ГО, по което с определение от 10.07.2019 г. не е допуснато касационно обжалване на постановеното от САС определение. По същото производство пред ВКС жалбоподателят е депозирал искане, в което е заявил, че всички нередовности на исковата молба са били отстранени своевременно, но въпреки това двете съдебни инстанции са приели противното. Изложил е твърдения, че съображенията на СГС и на САС за прекратяване на производството по делото са относими към основателността на предявения иск, но не и към редовността на исковата молба. Поискал е от състава на ВКС да отправи преюдициално запитване до Съда на ЕС по въпроса дали описаните по-горе действия на СГС и на САС представляват нарушение на гарантираното в чл. 6, т. 1 от ЕКЗПЧОС право на справедлив съдебен процес при справедливо гледане на делото или представляват отказ от правосъдие. В постановеното определение по ч.гр.д. № 1594/2019 г. съставът на ВКС е приел за неоснователно искането за отправяне на преюдициално запитване, тъй като не попада в изрично регламентираните в чл.267 от ДФЕС, респ. чл. 628 и сл. ГПК хипотези. Изложени са съображения, че процедурата пред СЕС се прилага единствено по отношение на тълкуването на разпоредба от правото на ЕС или на тълкуването и валидността на акт на органите на ЕС, какъвто не е разглежданият случай. Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на Д. за недопустимост на първоинстанционното решение, доколкото то е постановено, преди съдът да се произнесе по молба по чл.151 ГПК за поправка на протокола от последното проведено открито съдебно заседание. Посочил е, че постановяването на решение преди да е изтекъл срокът по чл.151 ГПК, ако е довело до засягане на правото на защита на страната, представлява процесуално нарушение, което подлежи на поправяне по реда на инстанционния контрол и може да рефлектира върху правилността на решението, но не и върху неговата допустимост. Въззивният съд е приел от правна страна, че в практиката на Съда ЕС са изведени следните три предпоставки, при осъществяването на които възниква правото на обезщетение от държавата в полза на частноправните субекти: 1. нарушената правна норма от правото на ЕС следва да предоставя права на частноправни субекти; 2. нарушението трябва да е "достатъчно съществено" или "явно квалифицирано”; 3. в причинна връзка от нарушението на правото на ЕС да са настъпили вреди за частноправния субект. Според практиката на СЕС и на ВКС неизпълнението на задължението за отправяне на преюдициално запитване, което тежи на последната съдебна инстанция, е достатъчно съществено, за да се приеме, че актът на ВКС противоречи на правото на ЕС и следва да се ангажира отговорността на държавата за причинените вреди. За да бъде отправено преюдициално запитване обаче, то трябва да е необходимо. Съдът на ЕС следва да бъде сезиран относно тълкуването и валидността на правото на Европейския съюз, когато това право е приложимо в главното производство. Въпросът, с кои ̆ то СЕС е сезиран, не може да се отнася до тълкуване на националноправна норма или правилността на направено в тази връзка тълкуване от националния съд, или по фактически въпрос. На следващо място, въпросът не трябва да е идентичен с въпрос, по кои ̆ то СЕС вече се е произнесъл, отговорът да не се налага недвусмислено от практиката на СЕС или да не оставя място за разумно съмнение. Освен това въпросът трябва да бъде и относим за съответната фаза на националното производство - заключението относно тълкуването или валидността на правото на Съюза да бъде необходимо, за да постанови националният съд решението си. Второстепенният съд е приел, че в случая с неотправянето на преюдициално запитване съставът на ВКС не е допуснал твърдяното нарушение, тъй като предметът на искането по чл. 628, вр. чл. 629, ал. 3 от ГПК, представлява по своята същност искане за тълкуване на фактически въпрос – дали изложените от ищеца в исковата и в уточнителните молби обстоятелства, очертават всички правопораждащи факти на основанието на предявения иск, респективно се касае до тълкуване на национална процесуална норма – нормата на чл. 127, ал. 1 и чл. 129, ал. 3 от ГПК и правилността на направено в тази връзка тълкуване от националния съд. При анализа на тези мотиви на въззивния съд настоящата инстанция не констатира наличие на основания за допускане на касационно обжалване. На първо място и във връзка с изложеното в касационната жалба твърдение, че делото следва да бъде разгледано от Върховния административен съд, следва да се посочи, че с разпоредбата на чл. 2в от ЗОДОВ законодателят е регламентирал реда за разглеждане на исковете за вреди, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз и е определил кой е компетентният съд. Разглежданият случай попада сред хипотезите, при които предявеният иск следва да се разгледа по реда на ГПК, поради което и съгласно чл.7, ал.2 ЗОДОВ последна инстанция по делото е Върховният касационен съд. Обстоятелство, че този съд е страна по делото, не променя функционалната подсъдност на върховните съдилища. Обективността и прозрачността на процедурата е осигурена в съответствие с общите правила за случайно разпределение на гражданските дела при определяне на съдебен състав от функционално компетентния съд. На следващо място, въззивното решение е допустимо, тъй като са налице всички процесуални предпоставки и няма процесуални пречки за неговото постановяване. В съдебната практика е прието, че съдебното решение е недопустимо, когато съдът е допуснал отклонение от диспозитивното начало или не е сезиран с разглеждането на спора, но въпреки това е постановил решение. Такива са също случаите, при които съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата - чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск и не е разгледал предявения; или се е произнесъл при липса на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; при оттегляне или отказ от иска, когато не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, и др. В настоящия случай не се открива такъв порок на решението. Касаторът е изложил твърдения, че решението е недопустимо, тъй като с него е потвърдено недопустимо решение /постановено преди съдът да се е произнесъл по молба по чл.151 от ГПК за поправка на протокола от проведеното на 26.01.2013 г. открито съдебно заседание по делото/. Обстоятелството, че първоинстанционното решение е постановено, преди разглеждане на молбата на касатора по чл. 151 от ГПК за поправка на протокола, изготвен за проведеното последно съдебно заседание по делото, не обуславя недопустимост на решението. С разпореждане от 09.02.2023 г. съдът не е допуснал поправка по чл.151 ГПК. Освен това с молбата се иска включване на изявления на касатора и неговия пълномощник по делото, които не са обвързани с изискванията за допустимост на съдебното решение. Поради това е ирелевантно за допустимостта на съдебния акт обстоятелството, че е постановен, преди съдът да е разгледал молбата по чл.151 от ГПК (в този смисъл е напр. решение № 346 от 30.11.2011 г. по гр. д. № 1556/2010 г. на ВКС, ІІ ГО). От съдържанието на така постановеното въззивно решение не може да се достигне до извода, че е очевидно неправилно, както бланкетно и без обосновка твърди касаторът. Съдът не е тълкувал закона противно на неговия смисъл, не е приложил несъществуваща правна норма и не е допуснал нарушения на правилата на формалната логика. Ето защо решението не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание. Въззивният съд е мотивирал решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като е изложил фактически и правни изводи по съществото на спора. Обсъдил е всички събрани по делото доказателства и се е произнесъл по доводите и възраженията на касатора, които са от значение за спора. Затова по повдигнатия въпрос въззивното решение съответства на приложимата практика на ВКС и по него също не следва да се допуска касационно обжалване. По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Софийския градски съд не следва да се допуска. При този изход на спора жалбоподателят С. А. Д. следва да заплати на Върховния касационен съд 100 лв. юрисконсултско възнаграждение. Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение