Определение № 797 от 16.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2836/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Енерго про продажби” АД, [населено място], с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Търговищки окръжен съд № 55 от 03.06.2020 г. по гр.д.№ 37/ 2020 г., с което е потвърдено решение на Търговищки районен съд по гр.д.№ 1103/ 2019 г. и по този начин са отхвърлени предявените от касатора против Г. П. С. искове, квалифицирани по чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.50 ПИККЕ вр. чл.60 ал.1 ЗН и по чл.86 ал.1 ЗЗД вр. чл.60 ал.1 ЗН, за заплащане в качеството й на наследник на С. П. Ф. на сумата 5 898,05 лв, за която сума е издадена фактура № [ЕГН]/ 18.01.2018 г. и която представлява цена на ползвана електроенергия, доставена в период 06.09.2016 г. – 05.09.2017 г. и на сумата 707,82 лв – обезщетение за забава в размер законната лихва върху главницата за период 08.02.2017 г. – 15.04.2019 г. Жалбоподателят претендира въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол по правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС следва да бъдат прецизирани в следния смисъл: за задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства; и за действието на разпоредбите на чл.48 – чл.51 ПИКЕЕ след отмяната с решението на ВАС по адм.д.№ 2385/ 2016 г. на разпоредбите на чл.1 – чл.47 ПИКЕЕ и чл.52 – чл.56 ПИКЕЕ. Според касатора в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, а вторият от тях същевременно има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответната страна Г. С. не взема становище по жалбата. Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да отхвърли предявения иск, въззивният съд (чрез излагане на собствени мотиви и чрез препращане към тези на първата инстанция) приел за установено, че наследодателят на ответницата С. Ф. бил потребител на електрическа енергия, доставяна в негов имот, находящ се в [населено място], [улица]. Той починал на 06.02.2017 г., оставяйки за единствен наследник ответницата. На 18.05.2017 г. последната продала обекта, в който била доставяна електроенергията, с нотариален акт № ...н.д.№ 128/ 2017 г. на нотариус рег.№ ..., на лицето Е. Х. Г.. На 05.09.2017 г. била извършена проверка на средството за търговско измерване (СТИ), отчитащо потреблението на електроенергия в този имот, при която било е установено, че в регистър 1.8.1. са отчетени 4762 квтч, в регистър 1.8.2. – 10201 квтч, в регистър 1.8.3. - 37824 квтч, а в сумарния регистър 1.8.0. -52788 квтч. Електромерът бил демонтиран и изпратен за метрологична експертиза в БИМ, при която била констатирана осъществена намеса в софтуера му, в резултат на която по тарифа 1.8.3. била отчетена, но невизуализирана на дисплея на СТИ електроенергия в размер 37824 квтч. Ищецът начислил допълнително общо количество електроенергия в този размер за период от 06.09.2016 г. до 05.09.2017 г. за което издал фактура от 18.01.2018 г. за сумата от 5 898,05 лв. При тези фактически установявания въззивният съд посочил от правна страна, че метрологичната проверка на електромера не установявала грешка в отчитането, а софтуерна намеса, като не можело да се определи периодът, в който е натрупано количеството електроенергия в регистър 1.8.3, нито да се установи от кой момент е започнало това преминаване в регистъра. Доколкото този регистър не бил визуализиран на дисплея на СТИ, количеството не можело да се установи и от инкасатора, поради което не били налице обстоятелства по чл.50 ПИКЕЕ. Наследодателят на ответницата бил починал на 06.02.2017 г. и това бил моментът на откриване на наследството му. То било прието от ответницата, защото на 18.05.2017 г. тя се разпоредила с наследствен имот (процесния, в който била доставяна електроенергия от ищеца). Проверката на СТИ, отчитащо потреблението в същия имот, била извършена на 05.09.2017 г. - седем месеца след кончината на абоната и четири месеца след продажбата на имота от ответницата. Щом било невъзможно да се установи началния момент, в който е започнало отчитането в регистър 1.8.3, то не можело да се установи и периодът в който е отчитана електроенергията в този регистър, не било изключено това да е станало след продажбата на имота и следователно исковете не били доказани по основание. С оглед така очертания предмет на спора и държаните от инстанцията по същество мотиви, материалноправният въпрос не е обуславящ. Въззивният съд не е отхвърлил иска по съображения, че разпоредбите на чл. чл.48 – чл.51 ПИКЕЕ не могат да имат действие след отмяната с решение на ВАС по адм.д.№ 2385/ 2016 г. на разпоредбите на чл.1 – чл.47 ПИКЕЕ и чл.52 – чл.56 ПИКЕЕ, а защото в конкретния случай не е установил наличие на предпоставките на чл.50 ПИКЕЕ. А и не това е решаващото съображение за отхвърляне на исковете. Решаващото съображение е за липса на доказателства по тяхното основание – т.е. пораждащите спорното право твърдяни от ищеца факти, според които задължението е възникнало от доставката на неотчетена електроенергия за определен период от време. Съдът не е намерил доказателства неотчетената енергия да е доставена в периода, в който наследодателят на ищцата е имал качеството на потребител, защото не била изключена възможността тази енергия да е била доставена на следващ потребител в същия имот, след отчуждаването му. По отношение на този му извод материалноправният въпрос за действието на разпоредбите на чл.48 – чл.51 ПИКЕЕ няма отношение. Процесуалноправният въпрос е обуславящ, но е разрешен в съответствие, а не в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Според установената практика (срв. решение № 27/ 02.02.2015 г. по гр.д.N 4265/ 2014 г., ІV г.о., ВКС и цитираните в него), съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, други за неустановени. Тази практика е съобразена при постановяване на обжалвания акт, поради което няма основание за допускането му до касационен контрол по поставения процесуалноправен въпрос. По изложените съображения Върховният касационен съд