Решение № 1616 от 12.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 6629/2025 г.

Производството е по реда на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Агенцията по заетостта (АЗ), подадена чрез пълномощника главен юрисконсулт Русева, срещу решение № 4850 от 02.05.2025 г., постановено по адм. дело № 2634/2024 г. по описа на Административен съд – Варна, в обжалваните му части, с които е: 1) осъдена Агенция по заетостта – гр. София да заплати на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД (Закона за задълженията и договорите) на "Ню фоун 2014" ЕООД, ЕИК 202853262, със седалище и адрес на управление гр. Белослав, [улица], представлявано от управителя Г. Георгиев, сумата в размер на 8 907,58 лв., представляваща обезщетение за забава за плащане по искане за плащане № 7/13.01.2021 г. за периода от 24.02.2021 г. до 11.11.2024 г.; искане за плащане № 7/05.07.2021 г. за периода от 14.08.2021 г. до 11.11.2024 г.; искане за плащане № 7/05.07.2021 г. за периода от 14.08.2021 г. до 11.11.2024 г.; искане за плащане № 3/02.07.2021 г. за периода от 13.08.2021 г. до 11.11.2024 г.; искане за плащане № 4/19.07.2021 г. за периода от 28.08.2021 г. до 11.11.2024 г.; искане за плащане № 5/18.08.2021 г. за периода от 01.10.2021 г. до 11.11.2024 г.; искане за плащане № 6/13.09.2021 г. за периода от 26.10.2021 г. до 11.11.2024 г.; искане за плащане № 7/27.10.2021 г. за периода от 08.12.2021 г. до 11.11.2024 г.; искане за плащане № 3/02.07.2021 г. за периода от 13.08.2021 г. до 11.11.2024 г.; искане за плащане № 4/19.07.2021 г. за периода от 28.08.2021 г. до 11.11.2024 г.; искане за плащане № 5/18.08.2021 г за периода от 01.10.2021 г. до 11.11.2024 г.; искане за плащане № 6/13.09.2021 г. за периода от 26.10.2021 г. до 11.11.2024 г.; искане за плащане № 7/27.10.2021 г. за периода от 08.12.2021 г. до 11.11.2024 г. по договор № МЗ-3-03-02-3295#10.06.2020 г., договор № МЗ-3-03-02-4862#8/09.11.2020 г., договор № МЗ-3-03-02-5010#8/09.11.2020 г., договор № МЗ-3-03-02-529#7/08.03.2021 г., договор № МЗ-03-03-02-5301#7/08.03.2021 г.; 2) осъдена Агенция по заетостта – гр. София да заплати на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД на „Ню фоун 2014“ ЕООД, ЕИК 202853262, със седалище и адрес на управление гр. Белослав, [улица], представлявано от управителя Г. Георгиев, сумата в размер на 7 493,34 лв. (посочена в касационната жалба като сума в размер на 7 753,91 лв.), представляваща обезщетение за забава за плащане по искане за плащане № 5/05.03.2021 г. за периода от 16.04.2021 г. до 26.09.2024 г.; искане за плащане № 6/21.04.2021 г. за периода от 09.06.2021 г. до 26.09.2024 г.; искане за плащане № 7/03.06.2021 г. за периода от 15.07.2021 г. до 26.09.2024 г.; искане за плащане № 5/21.04.2021 г. за периода от 09.06.2021 г. до 26.09.2024 г.; искане за плащане № 6/03.06.2021 г. за периода от 15.07.2021 г. до 26.09.2024 г.; искане за плащане № 5/21.04.2021 г. за периода от 09.06.2021 г. до 26.09.2024 г.; искане за плащане № 6/03.06.2021 г. за периода от 15.07.2021 г. до 26.09.2024 г.; искане за плащане № 2/03.06.2021 г. за периода от 15.07.2021 г. до 26.09.2024 г.; искане за плащане № 2/03.06.2021 г. за периода от 15.07.2021 г. до 26.09.2024 г. по договор № МЗ-3-03-02-4560#9 от 23.09.2020 г., договор № МЗ-3-03-02-4862#09.11.2020 г., договор № МЗ-3-02-5010#09.11.2020 г., договор № МЗ-3-03-02-5299#/08.03.2021 г., договор № МЗ-3-03-02-5301#7/08.03.2021 г.; 3. осъдена Агенция по заетостта – гр. София да заплати на „Ню фоун 2014“ ЕООД, ЕИК 202853262, със седалище и адрес на управление гр. Белослав, [улица], представлявано от управителя Г. Георгиев, разноски за производството в размер на 4 200,00 (четири хиляди и двеста) лева. С необжалваната част на съдебното решение е осъдена Агенция по заетостта – гр. София да заплати на „Ню фоун 2014“ ЕООД сумата в размер на 23 662,41 лв. представляваща неизплатена част по искане за плащане № 7/13.01.2021 г.; искане за плащане № 7/05.07.2021 г.; искане за плащане № 7/05.07.2021 г.; искане за плащане № 3/02.07.2021 г.; искане за плащане № 4/19.07.2021 г.; искане за плащане № 5/18.08.2021 г.; искане за плащане № 6/13.09.2021 г.; искане за плащане № 7/27.10.2021 г.; искане за плащане № 3/02.07.2021 г.; искане за плащане № 4/19.07.2021 г.; искане за плащане № 5/18.08.2021 г.; искане за плащане № 6/13.09.2021 г.; искане за плащане № 7/27.10.2021 г. по договор № МЗ-3-03-02-3295#10.06.2020 г., договор № МЗ-3-03-02-4862#8/09.11.2020 г., договор № МЗ-3-03-02-5010#8/09.11.2020 г., договор № МЗ-3-03-02-5299#7/08.03.2021 г., договор № МЗ-03-03-02-5301#7/08.03.2021 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 11.11.2024 г., до изплащане на сумата. Излагат се съображения за неправилност на решението в обжалваните му части поради нарушение на материалния закон, изразяващо се в неправилно приложение на разпоредбите на чл. 84 и чл. 86, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите - касационно основание за отмяна по чл. 209, т. 3, предл. първо от АПК. В жалбата и в съдебно заседание, чрез пълномощника главен юрисконсулт Христова, са изложени съображения за недължимост на лихви за забава или алтернативно за неправилно определяне на периода и размера на лихвата за забава, както и за неправилно присъждане на разноски в посочения размер, поради което се иска отмяна на решението в обжалваните му части. Претендира се присъждането на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът – „Ню фоун 2014“ ЕООД, в писмен отговор, подаден чрез пълномощника адвокат Стратиева, оспорва касационната жалба и иска тя бъде оставена без уважение, а решението в обжалваните му части да бъде потвърдено. Претендира присъждане на разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 2010 (две хиляди и десет) лева. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационното обжалване. Върховният административен съд, състав на шесто отделение намира касационната жалба за подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, в законния срок и срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, същата е неоснователна. Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба (наименувана „жалба“), подадена на основание чл. 19ж от АПК от „Ню фоун 2014“ ЕООД против Агенцията по заетостта за присъждане на сумата в размер на 43 905,15 лв., представляваща неизплатена част от главницата по искания за плащания по следните договори: договор № МЗ-3-03-02-4560#9 от 23.09.2020 г., договор № МЗ-3-03-02-4862#8 от 09.11.2020 г., договор №МЗ-3-03-02-5010#8 от 09.11,2020 г., договор № МЗ-3-03-02-5299#7 от 08.03.2021 г., договор № МЗ-3-03-02-5301 #7 от 08.03.2021 г., договор № M3-3-03-02-3295#9 от 10.06.2020 г. С молба от 17.02.2025 г. ищецът е направил признание, че на 26.09.2024 г. Агенция по заетостта е заплатила сумата от 20 242,74 лв. След допуснато по реда на чл. 214, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) във връзка с чл. 144 от АПК изменение на иска, с протоколно определение от 18.02.2025 г. и от 01.04.2025 г., ищецът претендира от ответника сумата от 23 662,41 лв. – главница, представляваща неизплатена част от главницата по искания за плащания по договорите, както и сумата 7493,34 лв. – лихви за забава за вземанията по договорите, по които е извършено плащане, изтекли в периода от датата на падежа съгласно договорите, до 26.09.2024 г. (датата на извършеното плащане), и сумата от 8907,58 лв. – лихви за забава за вземанията по договорите, по които не е извършено плащане в периода от датата на падежа съгласно договорите до 11.11.2024 г. (датата на завеждане на исковата молба), ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. От фактическа страна е установено, че между „Ню фоун 2014“ ЕООД, в качеството на изпълнител, и Агенцията по заетостта, в качеството на възложител, са сключени следните договори по проект „Нова възможност за младежка заетост“: № № МЗ-3-03-02-4560#9/23.09.2020 г.; МЗ-3-03-02-4862#8/ 09.11.2020 г.; МЗ-3-03-02-5010#8/09.11.2020 г.; МЗ-3-03-02-5299#7/08.03.2921 г.; МЗ-3-03-02-5301#7/08.03.2021 г. и МЗ-3-03-02-3295#9/10.06.2020 г. По силата на чл. 24 и чл. 37 от договорите възложителят се е задължил да превежда признатите, по съответния надлежен ред, за допустими разходи по чл. 2, по банков път по обработените искания за плащане и придружаващите ги документи в срок до 30 (тридесет) работни дни от датата на входирането им в деловодната система на възложителя, при наличието на разполагаем лимит. От дружеството са входирани в деловодната система на Агенцията по заетостта следните искания за плащане: № 5 от 05.03.2021 г. за м. февруари 2021 г., № 6 от 21.04.2021 г. за м. март 2021 г., № 7 от 03.06.2021 г. за м .април 2021 г. по договор № МЗ-3-03-02-4560#9/23.09.2020 г.;№ 5 от 21.04.2021 г. за м. март 2021 г., № 6 от 03.06.2021 г. за м. април 2021 г., № 7 от 06.07.2021 г. за м. май 2021 г. по договор № МЗ-3-03-02-4862#8/ 09.11.2020 г.; № 5 от 21.04.2021 г., за м. март 2021 г., № 6 от 03.06.2021 г. за м. април 2021 г., № 7 от 05.07.2021 г. за м. май 2021 г. по договор № МЗ-3-03-02-5010#8/09.11.2020 г. ;№ 7 от 13.01.2021 г. за м. декември 2020 г. по договор № МЗ-3-03-02-3295#9/10.06.2020 г.; № 2 от 03.06.2021 г. за м. април 2021 г., № 3 от 02.07.2021 г. за м. май 2021 г., № 4 от 19.07.2021 г. за м. юни 2021 г., № 5 от 18.08.2021 г. за м. юли 2021 г., № 6 от 13.09.2021 г. за м. август 2021 г., № 7 от 27.10.2021 г. за м. септември 2021 г. по договор № МЗ-3-03-02-5299#7/08.03.2021 г.; № 2 от 03.06.2021 г. за м. април 2021 г., № 3 от 02.07.2021 г. за м. май 2021 г., № 4 от 19.07.2021 г. за м. юни 2021 г., № 5 от 18.08.2021 г. за м. юли 2021 г., № 6 от 13.09.2021 г. за м. август 2021 г. и № 7 от 27.10.2021 г. за м. септември 2021 г. по договор № МЗ-3-03-02-5301#7/08.03.2021 г. С писмо рег. № 20-00-722 от 01.07.2021 г. заместник изпълнителният директор на Агенцията по заетостта е информирал дружеството, че спира временно обработката на подадените искания за плащане. С решение № 1740/29.12.2021 г., постановено по частно адм. дело № 1972/2021 г. по описа на Административен съд – Варна, писмото е отменено като незаконосъобразно и преписката е върната на органа за съобразяване с указанията, дадени в решението. Последвало е произнасяне с писмо № 7 от 27.01.2023 г., издадено от заместник изпълнителния директор на Агенцията по заетостта, което също е обжалвано по съдебен ред. С решение № 1066/19.07.2023 г., постановено по адм. дело № 276/2023 г. на Административен съд – Варна, е отменено писмо № 7 от 27.01.2023 г. на заместник изпълнителния директор на Агенцията по заетостта, като изрично е указано на административния орган да извърши плащания по: № 5 от 05.03.2021 г. за м. февруари 2021 г., № 6 от 21.04.2021 г. за м. март 2021 г., № 7 от 03.06.2021 г. за м. април 2021 г. по договор № МЗ-3-03-02-4560#9/23.09.2020 г.; № 5 от 21.04.2021 г. за м. март 2021 г., № 6 от 03.06.2021 г. за м. април 2021 г., № 7 от 06.07.2021 г. за м. май 2021 г. по договор № МЗ-3-03-02-4862#8/09.11.2020 г.; № 5 от 21.04.2021 г., за м. март 2021 г., № 6 от 03.06.2021 г. за м. април 2021 г., № 7 от 05.07.2021 г. за м. май 2021 г. по договор № МЗ-3-03-02-5010#8/09.11.2020 г.; № 7 от 13.01.2021 г. за м. декември 2020 г. по договор № МЗ-3-03-02-3295#9/10.06.2020 г.; № 2 от 03.06.2021 г. за м. април 2021 г., № 3 от 02.07.2021 г. за м. май 2021 г., № 4 от 19.07.2021 г. за м. юни 2021 г., № 5 от 18.08.2021 г. за м. юли 2021 г., № 6 от 13.09.2021 г. за м. август 2021 г., № 7 от 27.10.2021 г. за м. септември 2021 г. по договор № МЗ-3-03-02-5299#7/08.03.2021 г.; № 2 от 03.06.2021 г. за м. април 2021 г., № 3 от 02.07.2021 г. за м. май 2021 г., № 4 от 19.07.2021 г. за м. юни 2021 г., № 5 от 18.08.2021 г. за м. юли 2021 г., № 6 от 13.09.2021 г. за м. август 2021 г. и № 7 от 27.10.2021 г. за м. септември 2021 г. по договор № МЗ-3-03-02-5301#7/08.03.2021 година. С решение № 9316/31.07.2024 г., постановено по адм. дело № 9694/2023 г. по описа на Върховния административен съд, е обезсилено първоинстанционното решение в частта на дадените указания на заместник изпълнителния директор на Агенцията по заетостта и е оставено в сила в останалата обжалвана част. По част от исканията ответникът е извършил плащане в размер на 20 242,74 лв., с бюджетно нареждане № Е 02726 от 26.09.2024 г. Претендираната сума, която е следвало да се плати на ищеца по подадените искания за плащане и не е платена, е главница в размер на 23 662,41 лв. По делото е прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза (ССчЕ). В представени в табличен вид данни вещото лице е посочило номер и дата на входиране на искане за плащане, периода, за който се отнася сумата по искането, исканата сума, платена сума, одобрена от Агенцията по заетостта, срок за плащане, начална дата на олихвяване и дължима законна лихва към 26.09.2024 г. и към 11.11.2024 г. При изчисляване на лихвата за забава вещото лице е съобразило условията на чл. 24 и чл. 37 от договорите, като лихвата по всяко искане е изчислена за периода от деня на забавата (денят следващ изтичането на 30 работни дни от датата на входиране на искането за плащане) до 26.09.2024 г. (за исканията, по които е извършено плащане ,) и до 11.11.2024 г. (за исканията, по които не е извършено плащане). Установена е дължима законна лихва в размер на 7 753,91 лв. - изчислена до 26.09.2024 г., и в размер на 8 907,58 лв. – изчислена до 11.11.2024 г. От представено в счетоводството на дружеството банково бордеро № BS.4-09-26-2024495996244604-196244913-1 (приложено към заключението на ССчЕ) е установено, че на дружеството е платена лихва в размер на 260,57 лв. на основание „реш. ВАС 9310824 09249РЕШ. ВАС 3“. Заключението на ССчЕ не е оспорено от страните и съдът го е кредитирал като обективно, компетентно и в съответствие с доказателствата по делото. Съдът е приел, че спорът е относно изпълнението на задължение на АЗ по чл. 24 и чл. 37 от сключени шест административни договори по проект „Нова възможност за младежка заетост“. Страните не оспорват валидността на сключените помежду им договори и липсват основания за недействителност по чл. 26 и чл. 27 ЗЗД във връзка с чл. 19е от АПК, поради които изпълнението на задължението по чл. 24 и чл. 37 от договорите да е недължимо. С чл. 24 и чл. 37 от договорите възложителят се е задължил да превежда признатите по съответния надлежен ред за допустими разходи по чл. 2 по банков път по обработени искания за плащане и придружаващите документи в срок до 30 работни дни от датата на входирането им в деловодната система на възложителя при наличие на разполагаем лимит. Според съда систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 19г и чл. 19ж, ал. 2 от АПК показва, че винаги административният договор подлежи на изпълнение от момента на сключването му. След като договорът е породил своето правно действие, ответникът е бил длъжен да превежда на ищеца признатите за допустими разходи по чл. 2 от договорите в срок до 30 работни дни от датата на входиране в деловодната система на исканията за плащане и придружаващите ги документи. От данните по делото се установява, че от ищеца са били подадени искания за плащания по договорите, по които ответникът не е извършил плащане в срок. Ответникът не оспорва размера на претендираната главница, нито основанието за плащането й, като спорът е формиран само по въпроса относно началния момент на начисляване на лихвата за забавено изпълнение на парично задължение. Според съда в случая са приложими нормите на чл. 86, ал. 1 и чл. 84, ал. 1 от ЗЗД. Съгласно чл. 86, ал. 1 от ЗЗД обезщетението се дължи по силата на закона и без да е договорено между страните, а съгласно чл. 84, ал. 1 от ЗЗД, когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му. С писмо рег. № 20-00-722 от 01.07.2021 г. заместник изпълнителният директор на Агенцията по заетостта е информирал дружеството, че спира временно обработката на подадените искания за плащане. С писмо № 7 от 27.01.2023 г. на заместник изпълнителния директор на Агенцията по заетостта са спрени плащанията по искания на дружеството. Посочените писма са оспорени по съдебен ред и са отменени от съда. Според административния съд обстоятелството, че ответникът е направил „спорно“ задължението си с издаването на незаконосъобразни актове за спиране на плащанията по исканията на дружеството, не променя извода за неговата дължимост отначало. С оглед разпоредбата на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, при неизпълнение на парично задължение, законната лихва се дължи от деня на забавата, а съгласно чл. 84, ал. 1 от ЗЗД, длъжникът изпада в забава след изтичането на определения за изпълнение ден - в случая: крайният срок за изпълнение на задължението по сключените шест административни договори е 30 работни дни, считано от датата на входиране на обработените искания за плащане в деловодната система на ответника. Ответникът е изпаднал в забава и дължи лихва в размера по чл. 10 от ЗЗД, след изтичането на посочения срок. Неоснователно ответникът твърди, че ищецът може да претендира лихва за забава, считано от датата на поканата: от 17.08.2024 г. – след постъпване на първата покана за изпълнение до датата на плащането за сумата от 20 242,74 лв., и от датата на подаване на исковата молба до изплащане на задължението върху сумата от 23 662,41 лв. Длъжникът е винаги в забава, когато е изтекъл определения падеж и все още не е изпълнил насрещната си престация. Ако страните не са посочили краен срок (падеж), за такъв се смята датата от получаването на покана от кредитора за изпълнение на насрещното задължение, но тази хипотеза не намира приложение. В случая в административните договори в чл. 24 и чл. 37 е посочена датата на падежа - 30 работни дни от датата на входиране по обработените междинни или окончателни искания за плащане и придружаващите ги документи. В случая по горепосочените искания за плащане главницата в размер на 20 242,74 лв. е платена със закъснение от ответника, а остатъкът в размер на 23 662,41 лв. не е платен и сумата е дължима. По изложените съображения съдът е приел, че исковата претенция за присъждане на главница в размер на 23 662,41 лв. като основателна и доказана, следва да бъде уважена в пълен размер. С оглед основателността на иска, основателна е и акцесорната претенция за присъждане на обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД по посочените 13 бр. искания за плащане в общ размер на 8 907,58 лв., както и законна лихва върху главницата от 23 662,41 лв., считано от датата на подаване на исковата молба – 11.11.2024 г., до окончателното изплащане на сумата. Основателна е претенцията в частта на претендираната лихва върху главницата от 20 242,74 лв. на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД по посочените 9 броя искания за плащане в размер на 7 493,34 лв.(7 753,91 лв. - 260, 57 лв.). Решението е валидно, допустимо и правилно. Административен съд - Варна е бил сезиран с обективно съединени искови претенции по чл. 19ж от АПК. Твърденията, въз основа на които ищецът извежда своето претендирано накърнено материално право, се основават на неизпълнение от Агенцията по заетостта, в качеството й на възложител по договорите, на договорни задължения за заплащане на дължимите суми за направените от дружеството разходи, които са признати за допустими от възложителя, по сключени шест административни договори - договор № МЗ-3-03-02-4560#9 от 23.09.2020 г., договор № МЗ-3-03-02-4862#8 от 09.11.2020 г., договор № МЗ-3-02-5010#8 от 09.11.2020 г., договор № МЗ-3-03-02-5299#7 от 08.03.2021г., договор № МЗ-3-03-02-5301#7 от 08.03.2021 г. и договор № МЗ-3-03-02-3295#9 от 10.06.2020 г. В мотивите си към решение № 9316 от 31.07.2024 г. по адм. дело № 9694/2023 г., постановено от тричленен състав на шесто отделение на Върховния административен съд, водено между същите страни, съдът е изложил подробни мотиви, обосноваващи извода му относно характера на сключените шест договора като административни договори по чл. 19а от АПК, който се споделя от настоящия касационен състав. Неоснователно е възражението на касатора за приложимост на чл. 4 от Закона за отговорност на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Правната квалификация на иска е задължение на съда, който изхожда от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на предявения иск, и от заявения петитум. В конкретния случай от обстоятелствената част и петитума на исковата молба се установява, че се претендира изпълнение на договорни парични задължения по сключени административни договори и присъждане на лихви за забава. Имуществената отговорност на държавата и общините за вреди по реда на ЗОДОВ е обективна, извъндоговорна отговорност, която се характеризира с отсъствието на предварително установена правна връзка между държавата/общините и засегнатите от административна дейност лица, каквато съществува в случаите, в които са сключени административни договори (в този смисъл напр. решение № 8371 от 14.08.2023 г. по адм. дело № 10607/2022 г., постановено от тричленен състав на трето отделение на ВАС). Съгласно чл. 128, ал. 1, т. 3 от АПК (нова - ДВ, бр. 74 от 2016 г.), на административните съдилища са подведомствени всички дела по искания за изпълнение на административен договор, доколкото не е предвидено друго в специален закон. Съгласно чл. 19а, ал. 1 от АПК, в производство пред административните органи страните могат да сключат административен договор по въпроси от значим обществен интерес, когато това е предвидено в специален закон. Според разпоредбата на чл. 19ж, ал. 1 от АПК (нов - ДВ, бр. 74 от 2016 г., изм. - ДВ, бр. 77 от 2018 г., в сила от 01.01.2019 г.), споровете относно действителност, изпълнение, изменение или прекратяване на административните договори се решават от компетентния административен съд. В процесния случай между Агенцията по заетостта като възложител, и „Ню фоун 2014“ ЕООД като работодател, са сключени шест административни договора с предмет наемане по трудово правоотношение по чл. 233б от Кодекса на труда с трудово възнаграждение за срок от шест месеца на насочени и одобрени от възложителя безработни лица по проект „Нова възможност за младежка заетост“, за което възложителят предоставя на работодателя средства от бюджета на проекта, включително посочените в чл. 2 от договора разходи за трудови възнаграждения, за допълнителни възнаграждения, за възнаграждения за основен платен годишен отпуск, за възнаграждения по чл. 40, ал. 5 от Кодекса за социално осигуряване (КСО) и за дължимите от работодателя осигуровки за социални и здравни осигуровки и посочените в чл. 3 разходи за осигуровки за сметка на работодателя за 6-месечен период от сключването на безсрочен трудов договор. В клаузите на чл. 24 и чл. 37 от договорите е уговорено, че възложителят се задължава да превежда признатите, по съответния надлежен ред, за допустими разходи по чл. 2, съответно по чл. 3 от договора, по банков път по обработените искания за плащане (междинни и/или окончателно искания за плащане, съгласно чл. 37) и придружаващите ги документи в срок до 30 (тридесет) работни дни от датата на входирането им в деловодната система на възложителя при наличие на разполагаем лимит. Разпоредбата на чл. 86 от ЗЗД предвижда, че длъжникът дължи на кредитора обезщетение в размер на законната лихва върху неизпълненото в срок парично задължение и се дължи от датата на забава, а при деликт - от увреждането. Неизпълнението на едно парично задължение е винаги забавено, и кредиторът би могъл да търси от длъжника мораторно обезщетение, което съгласно общото правило на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е в размер на законната лихва от деня на забавата. Правото на обезщетение по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД в размер на законната лихва произтича от закона, като такава се дължи при неизпълнение на договорното парично задължение, независимо дали е уговорена в договора. Обезщетението има акцесорен характер, доколкото предпоставя валидно възникнал паричен дълг, който не е погасен от длъжника. В мотивите към т. 1 от тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. по тълк. дело № 3/2017 г., ОСГТК на ВКС, е посочено, че „законодателно уредената отговорност на длъжника при неизпълнение на парично задължение по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е съизмерима със законната лихва от датата на забавата без покана от кредитора, което определя паричните задължения винаги като лихвоносни, независимо дали в договора има уговорени от страните лихви. Законната лихва за забава става част от дълга при неплащане на главницата с настъпване на срока за изпълнение за разлика от договорните възнаградителни и другите определени в закона обезщетителни лихви, които са елемент на дълга от момента на възникването му.“ Когато задължението е срочно, длъжникът изпада в забава след изтичане на срока, а когато няма ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава, когато бъде поканен от кредитора, съобразно нормата на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД. Не може да бъде споделена тезата на касатора, че в случая е приложима разпоредбата на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД и мораторната лихва за главницата от 20 242,74 лв. следва да се изчислява от датата на поканата за доброволно изпълнение - 16.08.2024 г., до датата на плащане с бюджетно платежно нареждане - 26.09.2024 г., а за главницата от 23 662,41 лв - от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане. В чл. 24 и чл. 37 от договорите е фиксиран срок, в който паричното задължение следва да бъде изпълнено - до 30 (тридесет) работни дни от датата на входиране на обработените искания за плащане и придружаващите ги документи в деловодната система на възложителя, т.е. същото е обвързано със срок, след изтичането на който възложителят изпада в забава, поради което приложима е разпоредбата на чл. 84, ал. 1 от ЗЗД. Временното спиране от възложителя на изплащане на средствата по направените искания, впоследствие отмененo с влезли в сила съдебни решения, не променя момента на изискуемост на вземанията на дружеството работодател. Размерът на дължимите мораторни лихви е определен със заключението по назначената и приета от съда и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза. По изложените съображения обосновано и правилно Административен съд – Варна е приел, че исковите претенции за мораторни лихви са доказани по основание и размер. В касационната жалба са изложени оплаквания за недължимост и неправилно определен размер на присъдените в първоинстанционното решение разноски за адвокатско възнаграждение, като касаторът е отправил искане за отмяна или за изменение на решението в тази му част, като присъдените разноски не бъдат присъждани или адвокатското възнаграждение бъде намалено до минимума по чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/2004 г., в размер на 1 606,00 лв. Съдът е приел, че в случая адвокатското възнаграждение в размер на 3 850,00 лв., видно от представения договор за правна помощ, защита и съдействие от 10.02.2025 г., е изплатено изцяло в брой към датата на сключване на договора, а възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение е неоснователно. В мотивите на решението е посочено, че претендираното адвокатско възнаграждение е под минималния размер съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. Съдът намира, че договореното и изплатено адвокатско възнаграждение не е прекомерно по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК, съответно е на фактическата и правна сложност на спора, на извършените процесуални действия, поради което и с оглед фактическата и правна сложност на делото, съдът е приел, че не са налице основания за неговото редуциране по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК. Съобразно приетото в решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) от 25 януари 2024 г., постановено по дело C-438/2022 г., посочените в Наредба № 1/2004 г. размери на адвокатските възнаграждения, могат да служат единствено като ориентир при определяне на разноските за адвокатско възнаграждение, но без да са обвързващи за съда. Същите подлежат на преценка от съда с оглед вида на правния спор и съществуващия материален или нематериален интерес, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Обоснован е изводът на съда, че претендираното и изплатено в брой адвокатско възнаграждение е под минималния размер съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г., а осъществената адвокатска защита съответства на фактическата и правна сложност на делото, като същата се обуславя и от неговия предмет и следва да се отбележи, че липсва съдебна практика по казуси като процесния. Процесуалният представител на жалбоподателя е реализирал правната защита в пълен обем, като е изготвил жалба и се е явил в съдебно заседание, в което аргументирано е защитавал интересите на жалбоподателя. Предвид гореизложеното настоящата инстанция не констатира пороци, съставляващи касационни основания за отмяна на обжалвания съдебен акт по чл. 209, т. 3 от АПК, който като правилен следва да бъде оставен в сила. С оглед изхода на делото на касатора не се дължи присъждане на разноски, а такива следва да бъдат присъдени на ответника по касация за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 2010 (две хиляди и десет) лева. На основание § 5, ал. 1 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за въвеждане на еврото в Република България сумата следва да бъде превалутирана по правилата на чл. 12 и чл. 13 от същия закон, и изчислена по този начин, се равнява на 1027,70 евро. Мотивиран от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, състав на шесто отделение,