Определение № 2238 от 11.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 407/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 във вр. чл. 248, ал.3 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от адвокат Д. Б., процесуален представител на ответника по делото С. А. Ч., срещу Определение № 3599/27.12.2024г., постановено по в.гр.д. № 1885/2024г., поправено по реда на чл.247 ГПК с Определение от 02.06.2025г., с което съставът на Окръжен съд - Пловдив е оставил без уважение молбата по чл.248 ГПК за изменение на постановеното по делото въззивно решение в частта за разноските с присъждане на адвокатско възнаграждение за разликата над присъденото възнаграждение от 400 лв. до пълния претендиран размер от 1 877 лв. Възразява срещу определения от въззивния съд по реда на чл.38 ЗА размер на адвокатското възнаграждение, който намира за несъответен на материалния интерес. Ответникът по частната жалба - “Първа инвестиционна банка“АД, не е депозирала писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на частния жалбоподател и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба срещу постановеното от въззивния съд в производство по чл.248 ГПК определение е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на инстанционен контрол по реда на чл.274, ал.2 ГПК съдебен акт на въззивен съд, съгласно т.24 от ТР № 6/06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба се преценява като частично основателна, по следните съображения: С решението по в.г.д. № 1885/2024г. въззивният съд е приел, че с оглед неоснователността и на двете въззивни жалби, разноски за въззивната инстанция не следва да се присъждат. По молба на процесуалния представител на жалбоподателя – ответник С. Ч., адв. Д. Б., въззивният съд е допълнил постановеното по спора решение, като за осъщественото от него процесуално представителство по защитата срещу въззивната жалба на насрещната страна по реда на чл.38, ал.1,т.2 ЗА му е присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. За да определи размера на възнаграждението съдът е взел предвид от една страна защитавания материален интерес, а от друга страна – липсата на фактическа и правна сложност на делото, проведеното едно съдебно заседание и липсата на доказателствени искания на страните. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: С Определение № 1618 от 28.05.2025г., постановено по т.д. № 408/2025г., настоящият състав на ВКС не е допуснал до касационно обжалване решението на Окръжен съд – Пловдив по в.г.д. № 1885/2024г. Следва да бъдат споделени изводите на въззивния съд, които могат да бъдат обобщени в смисъл, че пред въззивната инстанция делото не се отличава с фактическа и правна сложност - решено е в едно съдебно заседание; спорът по въззивната жалба на ищцовата банка е концентриран само по въпроса за нищожността на договора за потребителски кредит поради неспазване изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК за правилно посочване размера на ГПР, подробно обсъден от първоинстанционния съд и по който има практика на ВКС по приложимата в случая Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент; не са събирани нови доказателства, като обемът и естеството на извършените от адв. Б. действия се изчерпват с изготвяне и подаване на отговор на въззивната жалба и участие в едно съдебно заседание. Настоящият състав на ВКС намира за основателно възражението на частния жалбоподател за несъобразяване от въззивния съд в достатъчна степен на материалния интерес при преценка размера на възнаграждението на процесуалния представител на ответницата Ч.. Осъществената от представляващия безплатно процесуално представителство адвокат Б. защита е срещу подадената от ищцовата банка въззивна жалба срещу отхвърлителните части на първоинстанционното рашение, а именно: за разликата над 2 314.60 евро до 3 367.55 евро – просрочена главница; за сумата от 3 684.61 евро – договорна лихва; за сумите от 1 458.15 евро и 76.66 евро – обезщетения за забава. С оглед горното следва да се приеме, че при определяне на възнаграждението по чл. 38, ал.2 ЗАдв. на процесуалния представител на страната, упражнила в случая правата си на защита като потребител, следва да бъде определено възнаграждение, което без да е обвързано с минималните размери по Наредба № 1/2004 г., следва да отговаря на критериите за разумност и пропорционалност, като се съобрази фактическата и правна сложност на делото, материалния интерес, положения от адвоката квалифициран труд, обема на извършените действия. Предвид гореизложеното разрешението на въззивният съд, с което е определено адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв., намира за несъответно на посочените критерии. Настоящият съдебен състав счита, че възнаграждение в размер на 700 лв. за второинстанционното производство съответства на справедливия размер на цената на предоставената услуга. Този размер се явява справедлив и обоснован с оглед критериите за определяне на адвокатско възнаграждение в конкретния случай, като се съобразява както характера на спора, така и положения от адвоката труд и извършени процесуални действия, при отчитане сложността на спора, предметът на който, както се посочи по-горе, се свежда до въпроса за нарушението на разпоредбата на чл.10, ал.1, т.10 от ЗПК. Следователно, обжалваното определение следва да се отмени в частта, с която е оставено без уважение искането на въззиваемата страна за присъждане на допълнително възнаграждение над сумата от 400 лв. до 700 лв., или за сумата от 300 лв., която следва да се присъди в полза на процесуалния представител на страната – адв. Б.. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение