Определение № 110 от 23.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6544/2013 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 550/19.07.2013 г., постановено по гр.д.№ 619/2013 г. от състав на Окръжен съд – Русе. Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, въззивен съд се е произнесъл по въззивна жалба на [фирма] против първоинстанционно решение, с което въззивникът е осъден да заплати на Велислав В. Й. сумата 17 619,40 лева, на основание чл.226, ал.2 КТ, представляваща обезщетение за незаконно задържане на трудова книжка за периода 02.02.2010 г. до 04.07.2012 г., ведно със законната лихва върху сумата от предявяването на иска, до изплащане на сумата. Съдът е приел, че във въззивната жалба, подадена в срок, не са посочени конкретни пороци на обжалвания акт и липсват конкретни оплаквания, доколкото жалбата е бланкетна. При това положение, въззивният съд е посочил, че не може да формира собствени изводи относно спора за правилността на обжалваното пред него решение и следва да го потвърди. В мотивите си, съдът е посочил кога въззивната инстанция може да излезе извън ограничението на чл.269, изр. второ ГПК – тогава, когато съдът може да приложи императивна правна норма, дори ако нейното нарушение не посочено изрично в жалбата, както и тогава, когато се касае за служебна проверка на правилността на решението в случаите, в които се касае за интереса на някоя от страните по делото, напр. при поставяне под запрещение или при произнасяне относно мерките относно упражняване на родителските права, лични отношение с малолетни деца, издръжка или др.п. Доколкото в конкретния случай не се касае за служебно проверка на правилността на решението в горните хипотези, съдът е потвърдил решението, без да проверява служебно неговата правилност. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по процесуален въпрос, свързан със задължението на съда да се произнесе относно правилността на обжалваното решение, въпреки липсата на конкретни оплаквания във въззивната жалба, както и за следи служебно за точното прилагане на императивни разпоредби на закона. В тази насока се сочат касационните основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Правилото на чл.269, изр.второ ГПК е ясно и по неговото приложение съществува трайна и задължителна съдебна практика – т.1 от ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, като изключенията от това правило са тези, отразени и от въззивния съд в обжалваното решение, което е изцяло съобразено с цитираното тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС. В тази насока, по приложението на нормата на чл.269, изр. второ ГПК не са налице касационни основания, тъй като по приложението на тази разпоредба съществува задължителна съдебна практика, съобразена от въззивния съд при постановяването на обжалваното съдебно решение. От друга страна, не се сочи задължение на въззивния съд за служебна проверка на обжалваното решение, при липсата на конкретни оплаквания във въззивната жалба, както и в каква насока въззивният съд е следвало служебно да провери правилното приложение на императивна правна норма и коя е тази норма, предвид разгледания спор с правно основание чл.226, ал.2 КТ. Така поставения в тази насока правен въпрос е неотносим към спора и не е налице соченото касационно основание по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, относно служебната проверка на приложението на императивна правна норма, още повече, че съдът не е отрекъл тази възможност, напротив, изрично е посочил, че такава процесуалноправна възможност и задължение за въззивния съд съществува, но в конкретния случай не е налице. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, доколкото не са налице сочените от касатора касационни основания. Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия