Определение № 5718 от 27.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4660/2026 г.

Производството е по чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по частна жалба на В. Д., гражданка на Украйна, лично за себе си и за малолетните си деца С. Д. и В. Д., чрез пълномощника адв. И. Савова, против определение № 490/ 20.04.2026 г. по адм. дело № 380/2026 г. на Административен съд – София област, XI състав. Навеждат се доводи за неправилност на прекратителния съдебен акт и се иска отмяната му с твърдения, че съставлява индивидуален административен акт по смисъла на чл.21, ал.1 АПК, тъй като непосредствено поражда правни последици за адресатите му, респективно- подлежи на съдебен контрол. Наведени са и доводи, че правният интерес от обжалването на процесното писмо се основава на правната възможност да се получи субсидиарна закрила още по време на действието на временната закрила и е изрично регламентирана в чл.17, ал.1 от Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001 г. относно минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица и за мерките за поддържане на баланс между държавите членки в полагането на усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от този прием /Директива 2001/55/ЕО/. Частният жалбоподател се позовава и на Решение на Съда на Европейския съюз от 20 ноември 2025 година по дело С-195/25 Framholm Ответникът по частната жалба - Председателят на Държавната агенция за бежанците, в депозирано писмено становище, излага мотивирани доводи за неоснователност на частната жалба. Върховният административен съд, четвърто отделение, като прецени, че частната жалба е подадена в срока по чл.230 от АПК намира същата за допустима. Разгледана по същество е основателна по следните съображения: С обжалваното определение административният съд е оставил без разглеждане жалбата на В. д., гражданка на Украйна, лично за себе си и за малолетните си деца С. Д. и В. Д., срещу писмо с рег. № КП-04-1504/ 13.03.2026г. на директор на дирекция "Качество на процедурата за международна закрила" и е прекратил производството по делото. За да постанови този резултат, решаващият съд е установил, че В. Д. е подала молба чрез териториалното поделение на ДАБ при МС до Председателя на ДАБ при МС рег. № МПЗ- В-371/06.03.2026г. за предоставяне на хуманитарен статут в Република България на основание чл.9, ал.1 т.3 от ЗУБ във връзка с чл.2, буква „е“ от Директива 2011/95/ЕС. С писмо с рег. № КП-04-1504/13.03.2026 г. на Директор на Дирекция "Качество на процедурата за международна закрила" й е указано, че предвид предоставената временна закрила, молбата за предоставяне на международна закрила следва да бъде потвърдена пред Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет, след изтичане на срока на временната закрила, съгласно чл. 68, ал. 1, т. 2 от ЗУБ. При тези данни, административният съд е приел, че оспореното писмо има уведомителен характер и с него не се формира нито положителен, нито отрицателен краен акт, който да е годен предмет на обжалване. Със същото е уведомена чуждата гражданка, че молбата й ще бъде разгледана при осъществяването на бъдещо събитие – изтичане срока на предоставения й временен статут. Според мотивите на съда, на съдебен контрол би подлежал евентуалния краен акт, с който приключва производството по подаденото искане рег. № МПЗ- В-371/06.03.2026 година за предоставяне на хуманитарен статут в Република България на основание чл.9, ал.1 т.3 от ЗУБ във връзка с чл.2, буква „е“ от Директива 2011/95/ЕС и той следва да бъде издаден от Председателя на ДАБ. В заключение, съдът е посочил още, че оспореното писмо не може да бъде възприето и като отказ да бъде разгледана молбата на В. Д., тъй като в него не се съдържа властническо волеизявление по искането, а само е отложено произнасянето по него. Частната жалба е основателна, макар и само частично по изложените нея съображения. Повдигнатият пред настоящата инстанция спор е за характера на атакувания пред съда административен акт. Видът на последния се определя от съдържанието му, което има предимство пред формата и наименованието. В случая е безспорно, че украинската гражданка е уведомена, че производството по искането й за предоставяне на международна закрила ще продължи в по-късен момент, което налага извод, че с акта на практика се спира процедурата до настъпването на определени факти и обстоятелства, които не зависят от волята на лицето. Въпреки че в обжалваното писмо няма изрично волеизявление за спиране на административното производство по подадената молба с вх. № ПМЗ-В-372/ 06.03.2026г., правният ефект на акта се извежда от друго, вече изрично волеизявление в същия, с което органът указва, че след изтичане действието на временната закрила, молителката ще следва да потвърди /макар в закона да няма уредена такава процедура/ молбата си за международна закрила пред длъжностното лице на ДАБ при МС, едва след което ще бъдат предприети последващи действия в съответствие със закона. По този начин, макар да не прекратява производството, в каквато насока са твърденията в частната жалба, непосредствената последица от материализираните в акта действия на административния орган, е, че същият спира разглеждането на отправената до него молба за международна закрила. Съобразно разпоредбата на чл. 54 ал. 5 от АПК, актът за спиране на производството може да се обжалва по реда на глава десета, раздел IV, което обуславя извода, че производството пред административния съд е допустимо и депозираната жалба следва да бъде разгледана. В този смисъл е и определение № 6786/ 22.06.2023г. по адм.д. № 5088/2023г., четвърто отделение. По отношение на останалите доводи в частната жалба, които се свеждат до дължимото тълкуване и прилагане на чл.17, ал.2 от Директива 2011/95/ЕС, включително и в светлината на Решение на СЕС от 20 ноември 2025 година по дело С-195/25 Framholm, то същите подлежат на разглеждане по същество. Именно в този контекст следва да бъде обсъден и спорния въпрос дали временната закрила, предоставена на В. Д. с решение № 190 на Министерския съвет от 17.02.2026 г., с което срокът на действие на временната закрила за гражданите на Украйна е продължен до 4 март 2027 г. съставлява пречка да бъде поискана международна закрила, каквато е тезата на административния орган, или според Директивата молбите за международна закрила, подадени от лица с временна закрила още по време на действие на последната, каквото е становището на жалбоподателката, основано на предприетото от нея тълкуване на чл.17, т.2 от Директивата. По изложените съображения, настоящата инстанция намира, че не са били налице предпоставките за прекратяване на производството на основание чл.159, т.1 АПК АПК, поради което и обжалваното определение, като неправилно, следва да бъде отменено, а делото върнато на същия състав на АССО за продължаване на съдопроизводствените действия по него. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 236 АПК Върховният административен съд