Решение № 1818 от 17.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 10403/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, образувано по касационна жалба на министъра на околната среда и водите, чрез юрк. Цветков, срещу решение № 22512 от 30.06.2025 г., постановено по адм. дело № 4374/2025 г. по описа на Административен съд София-град /АССГ/, с което е отменена негова заповед № 262 от 04.04.2025 г. като незаконосъобразна. С доводи за постановяване на решението в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания за отмяна по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК, се претендира отмяна на решението ведно със законните последици. Ответникът Г. С. С., чрез адв. Георева, излага в писмена молба доводи за неоснователност на жалбата и законосъобразност на решението и моли за оставянето му в сила. Претендира разноски по приложен списък по чл. 80 ГПК. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба и предлага да се потвърди изцяло обжалваното решение като обосновано и правилно. Върховният административен съд, второ отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срок и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: С обжалваното решение по оспорване на Г. С. С. е отменена като незаконосъобразна заповед № 262 от 04.04.2025 г., издадена от министъра на околната среда и водите, с която на основание чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл е прекратено служебното правоотношение на С. за длъжността „заместник главен директор“ на Главна дирекция „Оперативна програма „Околна среда“, с ранг V старши, считано от 04.04.2025 г. Прието е, че заповедта е издадена от компетентния орган, в изискуемата форма, но в нарушение изискването за мотивираност по чл. 108, ал. 1 ЗДСл във вр. с чл. 59 АПК и на несъответно правно основание по чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл, тъй като не е налице "обективна невъзможност". Позовавайки се на константната съдебна практика, първоинстанционният съд е приел, че обективна невъзможност за изпълнение на служебните задължения е налице (извън случаите на здравословни причини) само когато тази невъзможност е възникнала по време на правоотношението и същата е обективна - не зависи от волята на страните по правоотношението. В случая, визираната такава в заповедта, че служителят не отговаря на минималните изисквания за образование, не съставлява обективна невъзможност за изпълнение на служебните задължения от страна на С.. Установено е, че служителят работи в структурата на Министерството на околната среда и водите от 2022 г. Със заповед №588 от 28.07.2022 г. на министъра на околната среда и водите е била назначена на длъжност „заместник главен директор“ в Главна дирекция „Оперативна програма „Околна среда“, а със заповед № 589 от 29.07.2022 г. на министъра на околната среда и водите, С. временно е назначена от длъжност „заместник главен директор“ на длъжност „главен директор“ на Главна дирекция „Оперативна програма „Околна среда“, като срокът на заемане на ръководната длъжност е удължен със заповед № 445 от 25.07.2023 г. на министъра до 28.07.2025 г. С поредица от заповеди на министъра на околната среда и водите, Г. С. е оправомощена като ръководител на Управляващия орган по Оперативна програма „Околна среда 2007-2013“ и по Оперативна програма „Околна среда 2014-2020“, както и за орган по установяване на публични държавни вземания по смисъла на чл.162, ал.2, т.8 и т.9 от ДОПК, формирани при изпълнение на същите програми. Със заповед № 261 от 03.04.2025 г. на министъра на околната среда и водите е прекратено действието на заповед № 589 от 29.07.2022 г. и Г. С. е възстановена на длъжност „заместник главен директор“ в Главна дирекция „Оперативна програма „Околна среда“. Установено е от формулярите за оценка за изпълнението на длъжността на висшите държавни служители, заемащи ръководни длъжности и експертни длъжности с аналитични и/или контролни функции, че през 2023 г. и 2024 г. на С. е поставена годишна оценка на изпълнение, което надвишава изискванията и няма забележки и промяна на заложените цели в индивидуалния план. Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно, постановено в унисон с изяснената по делото фактическа обстановка и изведени законосъобразни правни изводи, които се споделят от касационната инстанция изцяло по реда на чл. 221, ал. 2, изр. второ от АПК. Обоснован и съответен на събраните по делото доказателства е изводът на първоинстанционния съд, че прекратяването на служебното правоотношение на С. е извършено в несъответствие с приложимите материалноправни норми и целта на закона. Прекратяването на служебното правоотношение при условията на чл. 107, ал. 1, т. 5 от ЗДСл изисква осъществяването на три кумулативни предпоставки, а именно: 1. да е създадена нова фактическа обстановка; 2. същата да води до невъзможност служителят да изпълнява задълженията си по длъжностна характеристика и 3. причините за тази невъзможност да не зависят от волята на страните в правоотношението. Изрично в разпоредбата на чл. 108, ал. 1, изр. второ от ЗДСл е предвидено, че при прекратяване на служебното правоотношение на основание чл. 107, ал. 1, т. 5 от ЗДСл се посочват и фактическите обстоятелства, обуславящи обективната невъзможност за изпълнение на служебните задължения. В случая, като фактическо основание за издаване на оспорената заповед е посочено, че С. не отговаря на минималните изисквания за образование, определено с длъжностната характеристика за длъжността. Тези фактически констатации не сочат на възникнала обективна невъзможност за изпълнение на задълженията от С., тъй като изготвянето на нова /променена/ длъжностна характеристика е в компетентността именно на органа по назначаването / издател на заповедта/. Освен това, самото въвеждане на изискването за друга професионална област на придобитото висше образование при условие, че служителят е изпълнявал служебните си задължения над изискванията с придобитата от него образователно-квалификационна степен, не води до невъзможност на държавния служител да изпълнява служебните си задължения. Правилно съдът е приел, че не са налице доказателства, които да установяват причини, налагащи извършената промяна в изискуемото за длъжността образование. Вярно е, че изискванията за заемане на длъжността по длъжностна характеристика могат да бъдат променяни по реда на чл. 8 от Наредбата за длъжностните характеристики, но само при наличие на визираните в нормата условия, които са лимитативно изброени и правилно посочени от първоинстанционния съд: 1. настъпили промени в характера и организацията на работата; 2. изменения във функциите на звеното, регламентирани с устройствения правилник на администрацията; 3. въвеждане на нови стандарти, модели и/или технологии за осъществяване на определени административни дейности или работни процеси; 4. предписания от контролни органи. Липсват основания, налагащи промени в изисквания за образование за заемане на длъжността, съответно не са налице фактическите и правни основания за прекратяване на служебното правоотношение. При тези данни правилен и обоснован е и изводът на съда за превратно упражняване на властта на органа по назначение, както и противоречие с принципа за съразмерност по чл. 6 АПК. Изменената длъжностна характеристика е връчена в деня на постановяване на оспорената заповед, което индицира превратно упражняване на власт, доколкото сочи цел за прекратяване на служебното правоотношение, без наличие на основание. Промените в длъжностната характеристика несъмнено са въпрос на целесъобразност, както се възразява в касационната жалба, но същата следва да се упражнява в законовите предели, в случая при наличие и спазване на изискванията за извършване на такава промяна по чл. 8 от Наредбата за длъжностните характеристики, а не с цел извън закон - да бъде прекратено служебното правоотношение с конкретния служител. Обратно на твърденията в касационната жалба, в хода на първоинстанционното съдебно производство не са допуснати съществени процесуални нарушения, тъй като е изяснена в пълнота фактическата обстановка по делото, а постановеното решение е обосновано с относимите към предмета на спора фактически установявания, като съдът е извършил цялостна проверка за законосъобразност на оспорената заповед на всички основания, визирани в чл. 146 от АПК. С оглед на изложеното и тъй като не са налице основания за отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК, обжалваното решение следва да се остави в сила, а касационната жалба - без уважение като неоснователна. При този изход на спора основателна се явява заявената в срок претенция за присъждане на разноски - адвокатско възнаграждение за касационната инстанция, от ответника Г. С.. Основателно обаче е и направеното възражение за прекомерност от процесуалния представител на касационния жалбоподател, доколкото претендираното адв. възнаграждение в размер на 1 800 лева е прекомерно с оглед характера на касационното производство и обема на осъществената правна помощ. Настоящата инстанция намира, че следва да бъде присъден редуциран размер от 613,55 евро - равностойност на 1 200 лева, за осъществено процесуално представително пред настоящата инстанция, определено в съответствие с чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за възнаграждение за адвокатска работа, Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, второ отделение