Определение № 9818 от 15.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 9514/2025 г.

Производството по делото е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 248, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на „Царевин“ ЕООД - [населено място], община Стралджа против определение № 1131/24.7.2025г., постановено по адм. дело № 110/2025 г. по описа на Административен съд Ямбол. С определението в производство по чл. 248 ГПК, във връзка с чл. 144 от АПК административният съд е отхвърлил искането на частния жалбоподател за изменение на Решение № 1054/10.7.2025 г. постановено по адм.дело № 110/2025 г. на Административен съд-Ямбол в частта за разноските, с която е отхвърлено искането на „Царевин“ ЕООД за присъждане на направените по делото разноски.

Частният жалбоподател развива съображения, че първоначалната жалба, с която е сезиран Административен съд Ямбол е била насочена срещу заповедта във всички нейни части – както по съществото на същата, така и спрямо допуснатото предварително изпълнение. Макар, че оспорването против заповедта по същество било отхвърлено, тъй като искането да бъде спряно допуснатото предварително изпълнение било уважено, на дружеството следвало да се присъдят сторените по делото разноски, а в условия на евентуалност пледира присъждане на част от разноските съобразно отхвърлената/уважената част от оспорването. Иска се отмяна на оспореното определение и постановяване на определение в описания смисъл.

Ответникът – кмет на община Стралджа, в писмен отговор оспорва частната жалба и излага съображения в подкрепа на оспореното определение. Моли същото да бъде оставено в сила.

Ответникът на „Даротео“ ЕООД - Сливен не изразява становище по частната жалба.

Върховният административен съд, второ отделение, намира частната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 230 АПК и срещу съдебен акт от категорията по чл. 229, ал. 1, т. 1 АПК, а разгледана по същество за неоснователна, като съображенията за това са следните:

Административен съд Ямбол е бил сезиран с жалба на „Царевин“ ЕООД против заповед №З-59/24.1.2025 г. на кмета на Община Стралджа, с която:

1. Е наредено „Даротео” ЕООД, да преведе по посочена банкова сметка сумата 215,- лева за обезщетение в полза на собственика на поземлен имот 30898.503.32 по КК на [населено място], общ.Стралджа, за прокарване на отклонение от техническата инфраструктура, подробно описана в заповедта;

2. На основание чл.210, ал.5 от ЗУТ е допуснато предварително изпълнение, като „Даротео” ЕООД - Сливен, може да се ползва от оценките преди решението на Комисията да е влязло в сила, след заплащане на дължимата сума за обезщетенията по банков път;

Останалите части от заповедта са без значение за настоящото произнасяне.

С посочената сезираща жалба, дружеството частен жалбоподател в настоящото производство, е оспорило заповедта в нейната цялост. Изрично е поискало спиране на допуснатото предварително изпълнение. С определение № 332/28.2.2025 г. по адм.дело № 110/2025 г. Административен съд Ямбол е спрял допуснатото със Заповед №3-59/24.01.2025 г. на кмета на Община Стралджа предварителното изпълнение. Това определение е оставено в сила с определение № 6562/17.6.2025г. постановено по адм. дело № 3781/2025г. по описа на ВАС, като с последното в полза на „Царевин“ ЕООД са присъдени деловодни разходи за касационната инстанция на производството по чл. 60, ал. 5-8 АПК в размер 720,- лева.

С Решение № 1054/10.7.2025 г. по адм.дело № 110/2025 г. е отхвърлена жалбата на „Царевин“ ЕООД против Заповед № З-59/24.1.2025 г. на кмета на община Стралджа, отхвърлено е и искането на „Царевин“ ЕООД за присъждане на направените по делото разноски. В производство по реда на чл. 248/ГПК, съдът е постановил оспореното в настоящото производство определение № 1131/24.7.2025г., постановено по адм. дело № 110/2025 г. по описа на Административен съд Ямбол, с което е отхвърлено искането на дружеството, за изменение на цитираното съдебно решение в частта му относно разноските.

Така постановеното определение е правилно по своя резултат.

В редица свои съдебни актове Върховният административен съд е възприемал, че производството по обжалване на допуснато от издателя на административния акт предварително изпълнение е уредено като самостоятелно такова в чл. 60 от АПК и за разлика от искането за спиране на предварителното изпълнение по чл. 166 АПК, не е обусловено от оспорване на самия административен акт. Това недвусмислено следва от разпоредбата чл. 60, ал. 5 АПК, според която разпореждането, с което се допуска или се отказва предварително изпълнение, може да се обжалва независимо дали основният административен акт е бил оспорен. Касае се за отделно производство, което има за предмет контрол за законосъобразност само по отношение на включеното в административния акт разпореждане на допускане на предварително изпълнение на невлязъл в сила административен акт, което производство приключва с влизане в сила на определението на административния съд. Следователно съдебното производство е такова по същество по отношение на разпореждането за допускане или отказ да бъде допуснато предварително изпълнение и при отмяна му или съответно при отхвърляне на оспорването срещу това разпореждане, разноски се дължат по реда на чл. 143, ал. 1 АПК. /така например Определение № 12489 от 8.10.2020 г. на ВАС по адм. д. № 10046/2020 г./

Следвайки така дадените тълкувания, се налага извода, че ако частният жалбоподател е смятал, че част от заплатените разноски се отнасят до оспорването на разпореждането, с което е допуснато предварително изпълнение, е следвало да претендира присъждане на разноски при постановяване на определение № 332/28.2.2025 г. по адм. дело № 110/2025 г., с което е спряно допуснатото предварителното изпълнение. Можел е също да поиска изменение/допълване на това определение в частта му относно разноските в съответните срокове. Като е пропуснал да стори това и с оглед изтеклите срокове, е преклудирал за себе си възможността да търси присъждане на разноски, отнасящи до оспорването на предварителното изпълнение.

По тези съображения, обжалваното определение, като валидно, допустимо и правилно, не следва да бъде касирано.

По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение,