Определение № 3283 от 24.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2981/2026 г.

Производството е по реда на чл.229 ал.1 т.1 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на Б. Т., гражданин на Република Турция, с процесуален представител адвокат Рамаданова срещу определение №1405 от 13.01.2026г., постановено по адм. дело №13418 по описа за 2025 г. на Административен съд София град, с което определение оставена без разглеждане жалбата на лицето срещу отказ за издаване на виза тип „Д“, издаден от генералния консул на Република България в консулска служба в гр. Истанбул, Турция по заявление на Б. Т. от 21.10.2025г. Твърди се неправилност на определението и се иска неговата отмяна по изложени мотиви и доводи в частната жалба. Иска се да се върне делото за разглеждане по същество. Няма постъпили становища по така подадената частна жалба. Върховният административен съд, четвърто отделение като взе предвид твърденията в частната жалба, мотивите на обжалваното определение и данните по делото, преценява следното: Частната жалба е допустима като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е основателна. Предмет на контрол пред административния съд, по жалба на Б. Т. е бил отказ за издаване на виза тип „Д“, издаден от генералния консул на Република България в консулска служба в гр. Истанбул, Турция по заявление на Б. Т. от 21.10.2025г. Съдът е приел, че не било посочено нарушение на разпоредби на Европейската конвенция по правата на човека, поради което е оставил жалбата без разглеждане и е прекратил производството по делото предвид разпоредбата на чл.10а ал.4 от Закона за чужденеците в Република България. Определението е неправилно. Постановено несъотвествие с процесуалния и материалния закон – Административнопроцесуалния кодекс и Европейската конвенция за правата на човека и Закона за чужденците в Република България. Видно от жалбата на лицето същият е обжалвал процесния отказ за издаване на виза „Д“ като изрично на страница 4 от нея е посочил нарушение на чл.8 от ЕКПЧ – право на личен живот и чл.10 – право на свободно сдружаване. Следователно за него не съществува забраната на чл.10а ал.4 от Закон за чужденците в Република България – тъй като се е позовал на такова нарушение, отказът категорично подлежи и на съдебен контрол. Разсъжденията, които е правил първоинстанционния съд се отнасят по спора по същество и не представляват основание за прекратяване на производството и достъп до правосъдие в Република България. По тях следва да се произнесе с акта по същество. Определението следва да бъде отменено и да бъде върнато делото за продължаване на следващите се съдопроизводствени действия. По изложените съображения и на основание чл.236 от Административнопроцесуалния кодекс, Върховният административен съд, четвърто отделение