Определение № 2307 от 05.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2134/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. А. М., гр.С., срещу въззивно решение № 811/11.02.2025 г. по в. гр. д. № 7874/2022 г. на Софийския градски съд. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси: 1. Относно необходимостта съдебното решение да бъде обосновано с аналитични и логични изводи на решаващия състав на база ангажираните от страните по делото доказателства и касаещи правните им последици за конкретния правен спор; 2. Относно приложението на чл. 79, ал. 1 ЗС по отношение на начина на зачитане изтеклия срок на придобивната давност като начален и краен момент, за значението на момента на релевиране искането на правоимащия за зачитане последиците на този срок при условията на осъществено в този период от време владение в хипотезата на снабдяване с констативен нотариален акт; 3. С какви фактически действия се осъществява явното и несъмнително владение по чл. 68 ЗС и конкретно дали е явно и несъмнително владението, което се изразява в извършване на административни действия по промяна на статута на имота, неговото ограждане, системно почистване от изхвърляни боклуци, и без за тези действия да са налице прояви на противопоставяне на собственици; 4. За значението на допуснатото процесуално нарушение на основния принцип за справедлив процес по чл. 13 ГПК по отношение на законосъобразността на произнесен съдебен акт при установен необосновано продължителен процес – в настоящия случай от 3 години, между приключване на съдебните прения и евентуалното произнасяне на съдебното решение и неговото обективиране във формата, императивно установена от закона. Ответниците по касация С. Р. П. и Г. В. К., двамата от [населено място], са подали писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в които твърдят, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като оспорват жалбата и по същество. Претендират присъждане на разноски. Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 919/02.06.2021 г. по гр. д. № 44297/2020 г. на Софийски районен съд, с което е: 1/ признато за установено по отношение на Л. А. М., че С. Р. П./ конституиран в хода на процеса на основание чл. 227 ГПК като наследник на първоначалния ищец Р. П./ и Г. В. К. са собственици на поземлен имот с проектен идентификатор ***, находящ се в [населено място], [улица], с проектна площ 533 кв.м., стар идентификатор ***, съставляващ УПИ *-* в кв.12 по плана на [населено място], местност в.з. „С. С.“; 2/ ответникът е осъден да предаде владението върху процесния имот на ищците; 3/ отменен е нотариален акт № 176, том 1, рег. № 1296, дело №67/24.01.2020 г. на нотариус Д., с който е признато правото на собственост на Л. М. върху процесния недвижим имот. Въззивният съд е приел за установено, че с договор за покупко-продажба от 1991 г., сключен със София В. К., Р. П. и съпругата му Г. К. са придобили в режим на СИО правото на собственост върху празно дворно място от 597 кв. м., съставляващо парцел * от кв. 12 по плана на [населено място], в.з. „С.-“, съставляващо ПИ с пл. № *. Р. П. е починал на 04.10.2020 г., като е наследен от Г. К. и С. П.. Ответникът Л. М. е закупил съседния на процесния имот - вилно дворно място, съставляващо парцел *-*, квартал 12, в.з. „С.-“, цялото с площ от 770 кв.м., заедно с изградената в него сграда и гараж. С констативен нотариален акт № 127/24.02.2020г. за собственост по давностно владение М. е признат за собственик на поземлен имот с проектен идентификатор ***, с проектна площ 533 кв.м., стар идентификатор ***, съставляващ УПИ *-* в кв. 12 по плана на [населено място],в.з. „С.-“. На 01.04.2020 г. Р. П. е уведомен, че по заявление на ответника е извършено изменение на КК и КР за поземлен имот с идентификатор *** и нанасяне на поземлен имот с идентификатор ***. В първоинстанционното производство са разпитани множество свидетели за установяване на обстоятелството относно владението на имота. Свидетелят Г. Г. е заявил, че е посещавал многократно процесния имот, тъй като Р. П. е имал намерение да строи в него и са ходили на огледи. Двамата са почиствали имота от храсти, дървета, трева и са съборили паянтова постройка в края на 90-те години. Сочи, че впоследствие П. е искал да продаде имота, като са извършвани огледи на място, но до сделка не се е стигнало поради наличието на наложена възбрана. Имотът е имал и ограда, изградена от железа, тръби, винкели, мрежа, която е била съборена при изграждането на ВиК инфраструктура, след което - възстановена. Между имота на ищците и и съседния /успореден/ имот е имало временна ограда от вторични суровини. Свидетелят Т. е разказал пред съда, че познава П. от 2000 г., като го е представлявал по граждански и наказателни дела. П. искал да продадат процесния терен, за да му плати адвокатския хонорар. Самият свидетел е водил потенциални купувачи, но поради наличието на тежести върху имота продажба не е осъществена. И след 2009 г. е посещавал имота. Посочил е, че той бил ограден към съседните къщи, но последният път, когато е посетил мястото, оградата била частично паднала. Откъм съседния имот има някакви пана и голямо дърво. При посещенията и огледите никой не му е правил забележка, че е в чужд имот. Свидетелят Ш., живущ на същата [улица] г., е заявил, че не познава Р. П., но познава М. от 90-те години. Ответникът го е молил периодично да разчиства двора, да отреже клони и дървета. Въззивният съд е отбелязал, че този свидетел не дава ясни показания за наличието на ограда, тъй като от една страна твърди, че имотът е бил частично ограден, а от друга страна е заявил, че ответникът е поставил ограда, но след това сочи, че не знае кой точно е сложил оградата. Друг от разпитаните съседи на имота – Я., е посочил, че не познава Р. П.. Водил е разговори с ответника М. за почистване на имота, като след време е видял, че имотът е разчистен. Свидетелствал е, че оградата е поставена от ответника, за да не се замърсява мястото, като именно М. и наети от него лица са косели и рязали храсти. Един от тези работници е свидетелят Ш.. Свидетелят И., също съсед на имота, е потвърдил, че между имота, собственост на ответника, и спорното дворно място има ограда, но няма спомен кога е поставена. Посочил е, че познава лицата, които са поставили оградата – К. Д. и В. С., които са ползвали и собствената му машина за подрязване на дървета и храсти. Съдът е кредитирал показанията на първите двама свидетели като непротиворечиви, логични, последователни и съответстващи на представените по делото писмени доказателства и справки за вписванията и заличаванията в ИР за периода до 1998г. - 2020 г., както и за съществуването на паянтова постройка в имота, налична към момента на закупуването му от ищците. Като неясни и противоречиви са преценени показанията на свидетелите, доведени от ответника. Констатирано е разминаване относно лицата, които са били ангажирани от М. за чистене и поддържане на имота в един и същ времеви период. Съдът е посочил, че близостта на имотите им е предпоставка за лично и непосредствено възприемане на действията по разрушаване на паянтова постройка, ограждане на имота и почистване на дворната площ, но в тази им част показанията относно тези обстоятелства са различни или основани на предположения. Те противоречат едни на други, както и на показанията на свидетелите, ангажирани от ищците. Посочено е, че свидетелят Ш. е заявил, че оградата на имота е поставена през 90-те, а свидетелят Я. – през 2015-2016 г. Според първия откъм улицата няма мрежа, докато Я. твърди, че имотът е ограден от всички страни. Ш. е заявил, че е наеман от ответника за почистване и поддръжка на имота, а свидетелят И. не споменава свидетеля Ш. при изброяване на лицата, които са извършвали такива дейности. Отделно от това, Ш. не е дал информация за наличие на паянтова постройка в спорния имот, докато Я. сочи, че същата е паднала естествено, като изразява предположение, че М. е разчистил мястото, а пък И. няма спомен за постройката. При тези фактически данни, съдът е приел, че представените титули за собственост на страните по делото касаят един и същ имот – УПИ *-* от кв.12 по плана на [населено място], в.з. „С.-“. Посочил е, че в показанията на свидетелите, ангажирани от ответника, има противоречия и неясноти относно кой, кога и коя ограда е изградил. Показанията на тази група свидетели сочат, че дейностите относно почистването на имота от боклуци, рязането на дървета и ограждането на мястото представляват инцидентни фактически действия. С тях ответникът е целял опазването на собствения си, съседен на процесния, имот от неблагоприяни влияния и неприятна миризма, а не ползването на процесния имот съобразно неговото предназначение. Изложени са съображения, че тези действия не обективират открито намерение за служене с недвижимата вещ като със своя. В подкрепа на този извод съдът е посочил факта на поставянето на ограда от страна на ответника между собствения му имот и спорната земя. Прието е за нелогично ответникът да разделя имотите, с ограда, ако счита, че е собственик и на процесния. В заключение съдът е приел, че от доказателствата по делото не е установено стопанисване и служене с имота или извършване на други действия от ответника, съставляващи осъществяване на явна фактическа власт върху него в периода 2009-2019 г. Според съда целта на извършените от ответника действия е била да приведе терена в състояние, което да не му пречи да ползва собствения си съседен имот, като с оглед липсата на установено владение по смисъла на чл. 68 ЗС върху вещта, то липсва елемент от фактическия състав на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС. Отбелязано е, че намерението на ответника да държи вещта като своя е обективирано едва през 2020 г. със снабдяването с констативен нотариален акт и предприемането на действия по заличаване в КК и КР на поземлен имот с идентификатор ***. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията по реда на чл. 288 ГПК. По първия въпрос относно дейността на въззивния съд е съобразена задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК. Според нея въззивният съд, като инстанция по съществото на спора, е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти. Посочил е, кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Той е обсъдил доводите и възраженията на страните, като е дал отговор на спорните въпроси. Извършил е анализ на събраните в първоинстанционното производство гласни доказателства. Приел е, че действията на М. по разчистване на боклуци, рязане на дървета и ограждане са извършвани с цел предпазване на собствения му имот от неблагоприятно въздействие вследствие на занемареното положение, в което процесното дворно място се е намирало. Посочил е, че имотът не е ползван и стопанисван за личните нужди на ответника според неговото предназначение /като дворно място/, а инцидентно са упражнявани действия по привеждането му в състояние, което да не накърнява правото на собственост върху съседния имот. Изводите на въззивния съд са в съответствие с приетото в решение №68/2013г. по гр.д. № 603/2012 г. на ВКС, I г.о., според което обикновеното фактическо господство върху недвижим имот не представлява владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС, когато чрез него не се упражнява съдържанието на вещното право на собственост – правомощието на собственика да си служи с вещта. Според това решение и константната практика на ВКС характеристиките на упражняването на фактическа власт като владение по смисъла на чл.68 ЗС, са постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно и несъмнително. Не е достатъчно владелецът да манифестира пред трети лица собственическо отношение към вещта, ако за тях собственикът не може да узнае, необходимо е да си служи с вещта, а ако е недвижим имот – да осъществява фактическо присъствие в него, да го посещава, да извършва явни действия по стопанисването му. В случая въззивният съд след анализ на доказателствата по делото е достигнал до извод, че ответникът не е осъществявал владение на процесния недвижим имот за посочения десетгодишен период, извършвайки явни и недвусмислени собственически действия. Вторият въпрос е неотносим, тъй като решаващите изводи в обжалваното решение са за недоказаност на елементите от фактическия състав на придобивната давност. Изложените от касатора твърдения за упражнявано от М. владение върху имота от 1995 г. не съответстват на установената от въззивния съд фактическа обстановка и направените въз основа на нея решаващи правни изводи. Въззивният съд се е аргументирал, че действията на ответника преди снабдяването му с констативен нотариален акт не могат да бъдат квалифицирани като владелчески по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС. Третият въпрос не е решен в противоречие, а в съответствие с цитираната от касатора съдебна практика. Въззивният съд е приел, че предприетите действия по промяна на кадастралната карта и кадастралните регистри, касаещи процесния имот, установяват упражнявано владение върху него. Доколкото обаче същите са извършени едва през 2020 г., законоустановеният в чл. 79, ал. 1 ЗС срок не е изтекъл, за да се счита имотът придобит по давност. Както бе посочено в отговора на първия въпрос, и в цитираната от касатора практика е прието, че обикновеното упражняване на фактическа власт, без с нея да е упражнявано правомощието на собственика да си служи с вещта, не представлява владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС. С оглед на установените релевантни за спора факти в изпълнение на доказателствената тежест на страните в процеса, съобразно постановките на ТР №11/2012г., ОСГК, ВКС, действията на М. преди 2020 г. не са приети от съда като такива, обективиращи владение върху процесния недвижим имот. Последният въпрос касае общи принципи на гражданския процес и няма характер на обуславящ изхода на конкретния правен спор при решаване на делото и по него също не може да допусне касационно обжалване на въззивното решение. Следва да се посочи, че неразумно забавените действия на правораздавателните органи, вкл. на въззивния съд, могат да ангажират тяхната отговорност по реда на специалния закон - ЗОДОВ, но не могат самостоятелно да послужат като основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изложеното не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Предвид изхода на делото и с оглед разпоредбите на чл. 12, ал. 1, вр. чл. 5 и чл. 13, ал. 1 ЗВЕРБ, касаторът Л. А. М. следва да заплати в полза на ответниците по касация С. Р. П. и Г. В. К., сторените в настоящото производство разноски, съответно 1227,10 евро и 1124,84 евро - заплатени адвокатски възнаграждения. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.