Решение № 2532 от 09.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 12209/2025 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на началника на областен отдел „Автомобилна администрация“ – гр. Габрово (ООАА) към Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“ (ИААА), срещу Решение № 1342/13.10.2025 г. на Административен съд – Габрово, постановено по адм. дело № 298/2025 г. С обжалваното решение съдът отменя Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № РД-14-3871/29.07.2025 г. (ЗПАМ) на началника на ООАА, с която са приложени две принудителни административни мерки, както следва по т.1 на основание чл. 106а, ал. 1, т. 1, б. „б“ от Закона за автомобилните превози (ЗАвтП) - спиране от движение чрез сваляне и отнемане на предната табела с регистрационен номер, заедно с документа, удостоверяващ регистрацията на превозното средство – лек автомобил Дачия, модел „Лоджи“, с рег. № [рег. номер] от кат. М1, собственост на Б. О. М., за срок до отстраняване на нарушението, но за не повече от 12 месеца и по т.2 на основание чл. 106а, ал.1, т.4, б. „б“, пр. 2 ЗАвтП – временно отнемане на свидетелството за управление № 285579042 на водача О. Б. М. за срок до отстраняване на нарушението, но за не повече от 12 месеца. Касаторът счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Счита, че е безспорно доказано извършеното нарушение, а предвид изричната законова разпоредба, административният орган не е дължал излагането на нарочни мотиви относно определения срок на мярката. Сочи, че основната цел на приложената ЗПАМ е преустановяване на нарушението и същата действа до отстраняването му чрез вписване на лекия автомобил в удостоверение за регистрация, или с изтичане на 12-месечния срок. Счита, че не може да възникне правна несигурност, тъй като законодателят е предвидил прекратяване действието на заповедта за ПАМ от момента на отстраняване на нарушението в рамките на 12-месечния срок, като по този начин няма как да се засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта. Сочи съдебна практика, която потвърждава извода. Счита, че оспорената ЗПАМ отговаря на всички изисквания на закона и неговата цел и съдът неправилно я е отменил, само поради липсата на мотиви за определения срок на мярката, поради което иска отмяна на обжалваното решение. В съдебно заседание касаторът се представлява юрисконсулт Цветанка Илиева, която поддържа жалбата по изложените в нея съображения и претендира присъждане на разноски в производството. Ответникът по касационна жалба – Б. О. М., в писмен отговор чрез процесуалния си представител – адв. Р. Балтова от Адвокатска колегия - Габрово, ангажира становище за нейната неоснователност. Моли съдебното решение да бъде оставено в сила. Адв. Балтова претендира присъждане на разноски, за които представя списък и доказателства за изплащането им. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. Върховният административен съд, след като обсъди твърденията и доводите на страните и провери обжалваното съдебно решение с оглед на правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: На 25.07.2025 г. при извършване на съвместна проверка за спазване на разпоредбите на ЗАвтП и Закона за движение по пътищата (ЗДвП) от служители на ИАА и МВР, при спиране за проверка на водач на лек автомобил Дачия Лоджи, с рег. № [рег. номер] от кат. М1, собственост на Б. О. М. в гр. Севлиево, е установено, че водачът на автомобила – О. Б. М. превозва пътник И. М. М. срещу заплащане без да притежава удостоверение за регистрация за извършване на таксиметров превоз на пътници. Съставен е акт за установяване на административно нарушение № 00317 от 25.07.2025 г. От превозваното лице и водача са снети сведения. На 29.07.2025 г. с оспорената пред първоинстанционния съд заповед, на основание чл. 106а, ал. 1, т. 1, б. „б“ и т. 4, б. „б“, пр. 2 ЗАвтП, началникът на ООАА – гр. Габрово прилага следните принудителни административни мерки: По чл. 106а, ал. 1, т. 1, б. „б“ ЗАвтП - „временно спиране от движение“ на описания лек автомобил, собственост на Б. О. М., чрез сваляне и отнемане на предната регистрационна табела и отнемане на свидетелството за регистрация на автомобила за срок до отстраняване на нарушението, но за не повече от 12 месеца. По чл. 106, ал. 1, т. 4, б. „б, пр. 2“ ЗАвтП - „временно“ отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство (СУМПС) № [номер] на водача О. Б. М. за срок до отстраняване на нарушението, но за не повече от 12 месеца. На 13.08.2025 г. Б. О. М. подава жалба до Административен съд – Габрово жалба срещу ЗПАМ № РД-14-3871/29.07.2025 г. на началника на ООАА като в петитума на жалбата си сочи, че иска отмяна на цялата заповед като издадена от некомпетентен орган. Въз основа на така установените по делото факти първоинстанционният съд приема от правна страна, че оспорената заповед е издадена в исканата от закона форма, с посочване на фактическите и правни основания за издаването й. Като се позовава на чл. 59, ал. 2, т. 5 АПК съдът сочи, че административният акт следва да съдържа разпоредителна част, определяща правата или задълженията, начинът и срокът на изпълнение, като оспореният пред него акт в разпоредителната си част, в която е посочено прилагането на конкретна, предвидена в закона мярка, начинът на изпълнението й – а именно, по чл. 106а, ал. 3 ЗАвтП, но не е посочен конкретен срок за изпълнение на мярката. Същият е определен като срок „до отстраняване на нарушението, но не повече от 12 месеца“, което представлява буквално пресъздаване на законовата норма, но липсва конкретизация на продължителността на срока. Това е прието за съществен порок във формата на акта, който съставлява самостоятелно основание за отмяната му по чл. 146, т. 2 АПК. По отношение на мярката – временно отнемане на СУМПС, съдът счита, че въобще липсва срок за прилагане на мярката. Доколкото двете мерки са различни, то за всяка от тях следва да се определи самостоятелен срок, за който ще се прилага и липсата на мотиви защо се определя конкретна продължителност на действието на мярката представлява съществен порок и самостоятелно основание за отмяна. С кратки мотиви, съдът приема че иначе всички материално правни предпоставки за прилагането и на двете принудителни мерки са налице, заповедта е издадена от компетентен орган, в рамките на правомощията му, но при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила за съдържание на заповедта. Въз основа на горното съдът прави извод за незаконосъобразност на акта и го отменя изцяло, като осъжда Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“ – юридическото лице, в чиято структура е органът, издал оспорения акт, за разноски в полза на жалбоподателя. Решението е валидно, но частично недопустимо. Жалбата, поставила начало на съдебното производство пред Административен съд – Габрово е подадена от Б. О. М., който съгласно Свидетелство за регистрация на моторно превозно средство № [номер] е собственик на автомобила, обект на приложената мярка по т. 1 от оспорената ЗПАМ, поради което правилно съдът приема, че в тази част жалбата му е допустима за разглеждане и се произнася по същество относно тази мярка. Неправилен обаче е изводът на съда, че жалбата на Б. О. М. е допустима за разглеждане и в частта по т. 2 на оспорената ЗПАМ, с която е приложена мярка по чл. 106, ал. 1, т. 4, б. „б, пр. 2“ ЗАвтП - „временно“ отнемане на СУМПС [номер] на водача О. Б. М.. Жалбоподателят няма пряк и личен правен интерес да обжалва ЗПАМ в тази част, тъй като принудителната мярка по т. 2 е с различен адресат, а именно водачът О. Б. М., засягат се негови лични права и законни интереси (правоспособността му да управлява МПС), поради което друго лице не е активно легитимирано да подаде жалба срещу индивидуален административен акт, който засяга правата на О. М.. Разпоредбата на чл. 147, ал. 1 АПК регламентира като условие за допустимост на оспорването на индивидуалния административен акт наличието на личен правен интерес за лицето, което сезира съда. Този интерес според нормативния текст принадлежи на гражданите и организациите, чиито права, свободи или законни интереси са нарушени или застрашени от него или за които той поражда задължения. Правният интерес е една от абсолютните предпоставки за допустимост на съдебното производство и е тясно свързан с института на правото на оспорване, определяно като публично субективно потестативно право, осъществявано по съдебен ред, което принадлежи на граждани и юридически лица, чиито права и законни интереси са засегнати (нарушени или застрашени) със съответната проява на административна власт. Съдебната практика е последователна в разбирането си, че това засягане следва да е пряк резултат от действието на административния акт, а отмяната на последния трябва пряко да води до удовлетворяване интереса на адресата. С оглед посоченото жалбата на Б. О. М. е недопустима за разглеждане в частта ѝ относно незаконосъобразността на т. 2 от оспорената ЗПАМ, с която е приложена мярка по чл. 106, ал. 1, т. 4, б. „б, пр. 2“ ЗАвтП - „временно“ отнемане на СУМПС [номер] на водача О. Б. М., поради което в тази част съдебното решение е недопустимо и следва да бъде обезсилено и жалбата в същата част оставена без разглеждане, а производството прекратено. В останалата си част обжалваното решение е допустимо, но неправилно. Правилен е изводът на съда за доказаност на факта на осъщественото нарушение, станало основание за прилагане на принудителната мярка по т. 1 от оспорената заповед. Въз основа на правилно установена фактическа обстановка, първоинстанционният съд правилно прима, макар и със семпли мотиви, че са обективирани предпоставките по чл. 106а, ал. 1, т. 1, б. „б“ ЗАвП за прилагане на ПАМ са налице. Разпоредбите на чл. 106, ал.1, т. 1, б. „б“ ЗАвтП предвижда временно спиране от движение на моторно превозно средство до отстраняване на нарушението, но за не повече от 12 месеца, което не е включено в списък към удостоверение за регистрация за извършване на таксиметров превоз на пътници или е без разрешение за извършване на таксиметров превоз на пътници за съответната община. Обуславящият приложението на процесната ПАМ юридически факт, съдържащ се в хипотезата на нормата на чл. 106а, ал. 1, т. 1, б. „б“ ЗАвтП, се явява осъществен. Спорният въпрос в случая е дали заповедта, инкорпорираща взетото решение за налагане на ПАМ на основание чл. 106а, ал. 1, т. 1, б. „б“ ЗАвтП, от формална страна съответства на законовите изисквания, и по-специално – дали органът е изпълнил задължението си да постанови мотивиран акт, който недвусмислено сочи продължителността на наложеното ограничение, както и в тази връзка дали неизлагането на съображения относно точно определения срок на действие на избраната ПАМ представлява порок в съдържанието на издадения акт. Както правната доктрина, така и съдебната практика на Върховния административен съд възприемат като разграничителен критерий за принудителните административни мерки тяхното непосредствено предназначение. Този критерий изразява в най-голяма степен предметната им същност. Съгласно чл. 22 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН), мерките се прилагат "за предотвратяване и преустановяване на административните нарушения, както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици от тях". Видно е, че този критерий е в основата и на посоченото законодателно решение, което обособява принудителните административни мерки в три отделни групи - а именно – мерки, насочени към предотвратяване на административни нарушения (превантивни), такива, чието предназначение е да се преустановят започнали, но недовършени административни нарушения (преустановителни), и мерки, насочени към отстраняване на вредните последици от вече извършени нарушения (възстановителни). Мярката по чл. 106, ал.1, т. 1, б. „б“ ЗАвтП притежава качествени характеристики както на превантивните, така и на преустановителните ПАМ. Това е така, тъй като безспорно с нея се преустановява факта на извършване на нарушение от страна на водача – временното спиране от движение на МПС-то, което същият е управлявал към момента на констатиране на нарушението, и което се явява средството за неговото извършване, като на практика се осуетява възможността както на водача да управлява МПС (освен за да го придвижи в рамките на 12 часа до мястото му на домуване за срока на мярката), в т.ч. да предоставя услуги по таксиметров превоз на пътници по смисъла на закона. Мярката има качествените характеристики и на превантивна мярка, с оглед обществената значимост на законосъобразното извършване на автомобилните превози, която се намира в правопропорционална зависимост с реалната и непосредствена опасност за живота и здравето на българските граждани, в случай на нарушение, засягащо тези законови изисквания, като препятства възможността водача или друго лице, в т.ч. собственика на превозното средство да извършва горното чрез същото средство. Именно за предотвратяване настъпването на подобни нежелани последици, законодателят е регламентирал процесната ПАМ. Ограничаването на възможността на водача-нарушител или на собственика, който е предоставил превозното средство на водача, да ползват отново средството за извършване на нарушението, по принцип осуетяват възможността за извършване на друго нарушение, поставящо в риск описаните по-горе обществено значими и правно защитени блага. Преследваната от законодателя превантивна цел се отразява и на начина, по който е определен срокът на действие на процесната ПАМ. Прочитът на разпоредбата на чл. 106а, ал. 1, т. 1, б. „б“ ЗАвтП - „за не повече от 12 месеца“ - сочи, че продължителността на неблагоприятното засягане правната сфера на адресата зависи единствено и само от неговата воля да отстрани нетърпимото от закона несъответствие. Така опасността от засягане на припознатите от законодателя като важни и в този смисъл нуждаещи се от предвидената защита обществени интереси ще отпадне с предприемането на действия по привеждане на дейността в съответствие с приложимата нормативна регламентация, тъй като надлежното регистриране за осъществяване на таксиметров превоз на пътници ще предпостави обективна невъзможност за извършване на друго нарушение със същото средство, представляващо основание за прилагане на процесната ПАМ. Фактът на евентуална регистрация ще направи безпредметно постигането на легитимната законова преустановителна и превантивна цел, продиктувана от необходимостта от защита именно срещу извършването на подобни нарушения. Ето защо и е предвиден относително определен срок, който съдържа прекратително условие, състоящо се в отстраняване на нарушението. Дали и кога ще настъпи последното, зависи единствено от волята и активността на адресата, както и от свързаните с регистрационното производство действия на компетентната администрация. От друга страна, в съответствие с принципа за съразмерност, е предвиден краен 12-месечен срок, с настъпването на който, независимо от отстраняване на нарушението, се прекратява неблагоприятното въздействие върху адресата, за да се гарантира, че същият няма да бъде засегнат в по-голяма от необходимото степен. Изложеното налага извод за основателност на твърденията на касатора, че всички елементи от състава на нарушението, чието проявление се явява основание за налагане на процесната ПАМ, в т. число и времетраенето й, са очертани в предписанията на чл. 106а, ал. 1, т. 1, б. „б“ ЗАвтП. От това следва, че органът няма възможност за преценка. Формулировката „до отстраняване на нарушението“ не предполага възможност за преценка, доколкото и отстраняването му не зависи от действия на самия орган. При проявлението на юридическите факти, съдържащи се в хипотезата на визираната разпоредба, органът е длъжен да приложи предвидената в диспозицията ПАМ, и то за посочения срок – до отстраняване на нарушението. Вярно е, че същият е относително определен, но това съвсем не е равнозначно на неопределеност, изискваща допълнително конкретизиране. Напротив – моментът, до който ще действа мярката е изрично дефиниран в закона и е обусловен от факта на отстраняване на нарушението. В тази връзка, съдът неправилно приема, че е налице необходимост от допълнително мотивиране на приложената ПАМ в посока определяне на конкретен срок, в рамките на посочения в закона, в който приложената ПАМ ще е валидна. Доколкото органът в случай на установено такова нарушение на изискванията на ЗАвтП действа в условията на обвързана компетентност, не е необходимо нито допълнително конкретизиране на срока, нито посочване на конкретни действия, които биха довели до преустановяване на ПАМ преди изтичане на максималния 12-месечен срок на нейното действие. Без значение за настоящия спор е дали нарушението е извършвано повече от веднъж, както и дали собственикът на превозното средство е нарушителят, както и дали има желание за регистрирането си като таксиметров превозвач и доколко това е постижимо в случая. Това е така, тъй като наложената ПАМ на основание чл. 106а, ал. 1, т. 1, б. "а" ЗАвтП е насочена не към извършителя, а към средството, с което е извършено нарушението, поради което и адресат на упражнената административна принуда е не нарушителят, а собственикът на спряното от движение МПС, независимо че поведението на първия е дало основание за постановяване на акт с подобен правен резултат. По изложените съображения, атакуваното волеизявление на началника на ООАА – гр. Габрово, в частта, с която е наложена ПАМ на основание чл. 106а, ал. 1, т. 1, б. „б“ ЗАвтП, е съответно на материалния закон и неговата цел, като не е налице приетият за съществен порок в неговата форма и не е нарушен принципът за съразмерност, прогласен в чл. 6, ал. 2 АПК. Следователно като отменя атакуваната заповед в посочената част по т.1 от същата, съдът постановява неправилен съдебен акт, който подлежи на отмяна, а по същество първоначалната жалба срещу тази част на заповедта следва да бъде отхвърлена. По делото е направено искане за присъждане на разноски от двете страни в процеса. С оглед изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 1 от АПК, в полза на Изпълнителна агенция „Автомобил администрация“ – юридическото лице, към чиято структура се числи органът, постановил оспорения административен акт, следва да се присъди сумата от 105 евро, равняваща се на 205,36 лева, съставляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение, определена по реда на чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ, във вр. с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, като и държавна такса в размер 70 лв. (35,79 евро) или общо 140,79 евро разноски по делото. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 3 и ал. 2 във вр. с чл. 222, ал. 1 АПК Върховният административен съд, Седмо отделение