Решение № 50049 от 27.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 2015/2020 г.

Решение № 50049 от 27.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 2015/2020 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Васил Христакиев Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника "Инвест мениджмънт" ООД срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд. Синдикът на "Корпоративна търговска банка" АД (н) като ищец оспорва жалбата. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпроса "Коя редакция на чл. 59, ал. 5 ЗБН е приложима към прихващанията, извършени преди изменението със ЗИДЗДЗБРБ 2014, ДВ, бр. 98 от 21.11.2014 г., и във връзка с § 8 ЗИДЗБН, ДВ, бр. 22 от 13.03.2018 г. ?". Върховният касационен съд, съобразно правомощията си по чл. 293 ГПК, доводите и възраженията на страните, за да се произнесе, съобрази следното. С обжалваното решение въззивният съд, потвърждавайки първоинстанционното решение, по същество е уважил предявения от синдиците на "КТБ" АД (н) първи евентуален (след като първоинстанционното решение за отхвърляне на главния иск по чл. 59, ал. 2 ЗБН е влязло в сила като необжалвано) иск по чл. 59, ал. 5 ЗБН - за прогласяване относително недействително спрямо кредиторите на несъстоятелността на банката на извършено от ответника изявление за прихващане от 22.10.2014 г. Крайния извод за основателност на иска въззивният съд е мотивирал със съображенията, че доколкото правото на синдика да предяви иска по чл. 59, ал. 5 ЗБН е възникнало едва с откриване на производството по несъстоятелност (22.04.2015 г.) към процесното прихващане, извършено с изявление на ответника от 22.10.2014 г., нормата на чл. 59, ал. 5 ЗБН намира приложение в редакцията си в сила от 28.11.2014 г. (ДВ, бр. 98 от 2014 г.), на която впоследствие е придадено и обратно действие с § 8 ЗИДЗБН, ДВ, бр. 22/2018 г., считано от 20.06.2014 г. Намерил е за неоснователни доводите на ответника за противоконституционност на същия § 8, както и за противоречие между него и конкретни разпоредби от Хартата на основните права на ЕС, Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, Директива № 2014/59 и Регламент № 2015/848. По правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, следва да бъде съобразено постановеното решение № 8/27.05.2021 г. по конст. дело № 9/2020 г. на Конституционния съд на Република България, както и вече формираната последователна практика на ВКС (т. д. № 1512/20 г., І т. о., т. д. № 2317/20 г., І т. о., т. д. № 1757/20 г., II т. о., т. д. № 1534/20 г., І т. о. и др.), според която приложимата редакция на разпоредбата на чл. 59, ал. 5 ЗБН за преценка на относителната недействителност на прихващанията, извършени до влизане в сила на изменението с § 9 ЗИД на Закона за държавния бюджет за 2014 г. (ДВ, бр. 98/14 г.) и предвид изменението с § 8 ПЗР ЗИДЗБН (ДВ, бр. 22/18 г.), с което е придадено обратно действие на чл. 59, ал. 5 ЗБН (обявен за противоконституционен с решение № 8/27.05.2021 г. по конст. д. № 9/2020 г.), е първоначалната редакция (ДВ, бр. 92/02 г.). Предвид материалноправния характер на нормата по чл. 59, ал. 5 ЗБН, предвиждаща възможност при точно определени предпоставки да се иска обявяване за относително недействителни спрямо кредиторите на несъстоятелността на прихващанията, извършени след началната дата на неплатежоспособност на банката, същата има действие занапред спрямо юридическите факти и породените от тях правоотношения, които възникват след влизането й в сила. При изменение на нормата, именно с оглед материалноправното й естество, новата регулация е приложима за юридическите факти, осъществени след влизане на това изменение в сила. Изключение от това императивно правило е налице само в случая, когато законодателят изрично е придал обратно действие на материалноправната норма. Именно това изрично придадено от законодателя обратно действие е отпаднало в разглеждания случай с обявяване за противоконституционен на текста на § 8 ПЗР ЗИДЗБН (ДВ, бр. 22/18 г.). Следователно, за да бъдат относително недействителни прихващанията, извършени преди 28.11.2014 г. (при липсата на обратно действие) приложима е уредбата, действаща в редакцията към момента на компенсационното изявление и достигането му до насрещната страна. Този извод се налага и поради действията на законодателя, намерил за необходимо изрично с § 8 ЗИДЗБН да придаде такова обратно действие на изменената редакция на чл. 59, ал. 5 ГПК. По същество касационната жалба е основателна. Предявеният иск по чл. 59, ал. 5 ЗБН е насочен срещу прихващане, извършено на 22.10.2014 г. С оглед изложеното по-горе, приложима към това изявление е нормата на чл. 59, ал. 5 ЗБН в действалата към момента на извършване на прихващането редакция, съгласно която недействително е всяко прихващане, извършено от длъжника след началната дата на неплатежоспособност, независимо от това кога са възникнали двете насрещни задължения, т. е. преди изменението на разпоредбата (ДВ, бр. 98 от 28.11.2014 г.), тъй като компенсаторното изявление по атакуваното прихващане е достигнало до банката преди влизане в сила на това изменение. Разликата в двете редакции е не само въведеното ново основание с т. 2 на текста, но и в кръга лица, които могат да упражнят право на прихващане, което може да бъде обявено за недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността. Така в обоснованата като приложима към настоящия случай редакция на чл. 59, ал. 5 ЗБН, поради датата, на която са осъществени процесните прихващания, се индивидуализира само едната страна в правоотношението, а именно банката-длъжник, по отношение на която е открито производство по несъстоятелност, т. е. до изменението на разпоредбата през 2014 г. относителната недействителност може да засегне само прихващания, извършени с волеизявления на банката, тъй като само тя има качеството "длъжник" в производството по несъстоятелност. В този смисъл правно необоснована е тезата, че понятието "длъжник" в обсъжданата приложима редакция на чл. 59, ал. 5 ЗБН следва да включва и кредитора по активното вземане, направил волеизявления за прихващане. По изложените съображения разглежданият иск по чл. 59, ал. 5 ЗБН е неоснователен, поради което въззивното решение следва да се отмени изцяло, като същият бъде отхвърлен. На основание чл. 293, ал. 3 вр. чл. 271, ал. 2 ГПК делото следва да се върне на въззивния съд за произнасяне по евентуалния иск по чл. 59, ал. 3 ЗБН, като при новото разглеждане въззивният съд следва да се произнесе и по разноските, направени за касационното производство. С тези мотиви съдът