Определение № 405 от 07.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 699/2023 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна жалба на П. И. М. против определение № 235/30.01.2023 г. по в.ч.гр.д. № 255/2023 г. на ПОС, с което е прогласено за нищожно определение № 12421/14.11.2022 г. по гр.д. № 12786/2022 г. на ПРС за спиране на осн. чл.420, ал.5 ГПК принудителното изпълнение на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417, т.2 ГПК от 08.09.2017г., издадена по ч.гр.д. № 9411/2019 г. на ПРС, въз основа на която е образувано изпълнително дело № 617/2019 г. по описа на ЧСИ П. Н. с рег. № 911 и район на действие ПОС. В частната жалба се правят оплаквания за неправилност на въззивното определение и се иска отмяна на обжалваното определение. Настоящият състав на ВКС, ТК, І отделение, намира следното: Частната касационна жалба е недопустима като подадена срещу неподлежащ на обжалване съдебен акт. Предмет на обжалване пред касационната инстанция е въззивно определение на ПОС, постановено по частна жалба на осн. чл.420, ал.3 ГПК срещу първоинстанционно определение на ПРС по чл.420, ал.5 вр. ал.1 ГПК. Компетентността на ПРС да се произнесе по искането на длъжника в заповедното производство за спиране на изпълнението се определя от висящността на спора по иск по чл.422, ал.1 ГПК пред така посочения съд. Съгласно чл.274, ал.3 ГПК на обжалване пред ВКС подлежат определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по–нататъшното развитие на делото и определения, с които се дава разрешение по същество на други производства или се прегражда тяхното развитие. Определението по чл.420, ал.1 във вр. с чл.418 ГПК, постановено по искане за спиране на изпълнението на заповедта за незабавно изпълнение, не е преграждащо по смисъла на чл.274, ал.3, т.1 ГПК. Атакуемостта на определението, предвидена в чл.420, ал.3 ГПК, сочи на приложението на нормата на чл.274, ал.1, т.2 ГПК, а именно – контролът на съдебния акт е изрично предвиден в закона. Разпоредбата на чл.274, ал.2 ГПК определя компетентност на ВКС само по отношение на определения, постановени за първи път от въззивна инстанция, респ. от друг състав на ВКС. Следователно за определенията на първоинстанционния съд, чието обжалване с частна жалба е изрично предвидено в закона, в общия случай, разглеждането е двуинстанционно. Изключение от това правило е уредено в нормата на чл.274, ал.3, т.2 ГПК за определенията, решаващи по същество други производства. Определенията по същество предполагат разрешаването на материалноправен въпрос, свързан с предмета на съдебното производство, какъвто характер няма определението за спиране на изпълнението. Тълкуването на нормата на чл.420, ал.5 ГПК следва да се даде и с оглед създадената задължителна практика на ВКС, обективирана в т.8 от ТР № 8/18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, по отношение обжалваемостта на въззивното определение, когато определението за спиране на изпълнението е постановено като първа инстанция от заповедния съд. В същото ТР е прието, че въззивните определения, постановени в заповедното производство не подлежат на касационно обжалване. Режимът на обжалване относно въззивните определения по чл.420, ал.3 ГПК и в двете хипотези /на постановено първоинстанционно определение по молба за спиране на незабавното изпълнение от заповедния съд или от исковия съд, пред който е висящ спор по чл.422 ГПК/ следва да е еднакъв. По тези съображения подадена частна касационна жалба следва да се остави без разглеждане. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение