Определение № 89 от 16.02.2017 г. на ВКС по т. д. № 277/2017 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2 във вр. с чл.248, ал.3 ГПК, образувано по частна жалба на ЗД [фирма] против Определение № 599 от 19.12.2016г. по в.т.д. № 399/2016г. на Пловдивския АС, с което е оставена без уважение молбата на дружеството за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция /по 3 375лв./, които дружеството е осъдено да заплати на насрещните страни П. А. и А. А.. Съставът на П. е посочил, че въззивното производство е образувано по жалби на ищците П. и А. А. и на застрахователното дружество, а решението на първоинстанционния съд е потвърдено. За неоснователен е счел довода на ЗД [фирма] в молбата по чл.248 ГПК, че не следва да се присъждат разноски на ищците, тъй като жалбата им е отхвърлена. Мотивирал се е, че платените от ищците разноски за адвокатска защита касаят както производството във връзка с тяхната въззивна жалба, така и защитата срещу жалбата на насрещната страна, която е отхвърлена, поради което намира приложение разпоредбата на чл.78,ал.2 ГПК. С частната жалба се иска отмяна на определението като неправилно и отхвърляне на искането на ищците за присъждане на разноски за въззивното производство, тъй като не са представени доказателства дали заплатеното адвокатско възнаграждение е във връзка с подадената жалба или е за защитата срещу жалбата на застрахователя. Алтернативно се поддържа възражение за прекомерност по чл.78,ал.5 ГПК. От ищците е постъпил писмен отговор, с който се оспорва основателността на жалбата. Поддържа се, че становището на жалбоподателя е в противоречие с определението по ч.гр.д.№ 7560/2013г. на ІV г.о. на ВКС За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Частната жалба е допустима и основателна. Ответниците по подадената от ЗД [фирма] въззивна жалба, които същевременно са и въззивници, са представили пред апелативния съд договор за правна защита и съдействие от 20.03.2016г., съгласно който възнаграждението за въззивното производство, дължимо от всеки един от възложителите е в размер на по 4 500лв. и е платено в брой, и списък по чл.80 ГПК. При тези данни, основателен е доводът на жалбоподателя, че разноските, които въззивниците-ищци са заплатили на своя процесуален представител за въззивното производство и които претендират да им бъдат възстановени, не са разграничени като дължимо възнаграждение за изготвяне на собствените им въззивни жалби /и за процесуално представителство във връзка с тях/ от една страна, и за защита срещу жалбата на насрещната страна. Тези разходи не са разграничени и в списъка по чл.80 ГПК. Позоваването на състава на П. на разпоредбата на чл.78,ал.2 ГПК е неотносимо. Съществено за настоящия спор е обстоятелството, че договорът за правна защита и съдействие е от 20.03.2016г., а въззивната жалба на застрахователя е от дата 24.03.2016г. - т.е. няма как договореното възнаграждение да обхваща и защитата срещу жалбата на застрахователя, препис от която е връчен на пълномощника на ищците на 25.05.2016г. Определението на което П. и А. А. се позовават не е задължителна практика. Атакуваното в настоящото производство определение следва да бъде отменено, молбата по чл.248 ГПК следва да бъде уважена като бъде изменено решението в частта за разноските с оставяне без уважение искането на А. П. А. и П. П. А. за присъждане на разноски за въззивното производство. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на І т.о.