Решение № 197 от 28.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 875/2009 г.

Решение № 197 от 28.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 875/2009 г., I г. о., ГК, докладчик председателят Теодора Нинова Производство по чл. 290 ГПК. С определение № 636 от 08.07.2009 г. по на стоящото дело е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК на въззивното решение № 3 от 18.02.2009 г., постановено по в. гр. дело № 1206/2008 г. по описа на Великотърновския окръжен съд, с което е отменено решение № 789 от 14.10.2008 г. по гр. дело № 2* по описа за 2007 г. на ВТРС, вместо което е постановено друго, с което е прието за установено по отношение на Община-В. Т., че И. Д. Р. в с ЕГН ********** от гр. В. Т., ул. "Т" № 25 е собственик на недвижим имот, намиращ се в землището на с. А., м. "К", с площ от 1295 кв. м., а именно: овощна градина с лозе от 1295 кв. м., при граници: изток-И. Георгиев Х.; запад-общински имот; север-борова гора на горско стопанство и юг- Н. Д. А., заедно с отстъпеното им право от праводателя Х. с широчина 2.50 м за влизане в имота за винаги, описан в нот. акт № 1* т. 5, нот. дело № 1724/1991 г. на нотариуса при ВТРС, сега идентифициран като имот № 1* по плана за ползвателите от 1998 г. Недоволен от въззивното решение е касаторът О. В. Т., представлявана от главен юрисконсулт О. П. П., която го обжалва в срока по чл. 283 ГПК като счита, че е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствени правила и е необосновано - отменително основание по чл. 281, т. 3, пр. 1, 2 и 3 ГПК, алтернативно поддържа, че е недопустимо съгласно чл. 293, ал. 4 във връзка с чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК поради липса на правен интерес у ищците. От ответника по касация И. Д. Р. в, представляван от адвокат Й. от Великотърновската адвокатска колегия е постъпил отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК със становище за неоснователност. Ответникът по касация О. с. по земеделие-В. Т. не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на I гражданско отделение, разгледа касационната жалба с оглед наведените оплаквания и като взе предвид доводите на страните и данните по делото, приема следното: За да отмени решението на първоинстанционния съд въззивният съд е приел, че процесният имот е земеделски по смисъла на чл. 2 ЗСПЗЗ, а в с. А. никога не е учредявано ТКЗС, ДЗС или друга стопанска организация. Отчетено е, че с оглед характера на имота е приложима разпоредбата на чл. 13 ЗСГ(отм.) в сила към твърдяното фактическо владение от 1975 г., когато е закупен с предварителен договор от И. Г. Х. и към момента на снабдяване с нотариален акт по обстоятелствена проверка № 1* том V, нот. дело № 1424/1991 г., съгласно който И. Д. Р. в и В. И. Р. са признати за собственици по давностно владение, поради което не попада в забранителния режим на чл. 15 ЗСГ(отм.) и установителният иск е доказан. Касационната жалба е редовна и допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Решението на въззивния съд е валидно, допустимо и правилно като при постановяването му е спазен материалния закон, съответства на действителното правно положение по спора и е обосновано. Съгласно чл. 188, ал. 1 ГПК (отм.) въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства относно релевантните за спора факти като е направил свои преки, непосредствени изводи относно доказателствената им стойност, използвайки законосъобразните процесуални действия по разглеждане на делото, извършени от първата инстанция. Взето е предвид, че с установителният иск за собственост се съдържа искане за съдебно-потвърдително установяване срещу ответниците, че ищецът действително притежава право на собственост върху процесния имот. В случая ищецът е доказал и по положителен начин, че е придобил правото на собственост върху процесния имот. Съобразено е, че придобивната давност съгласно чл. 79 ЗС е сложен юридически факт, който включва действията на началното установяване на владението, т. е. на фактическото господство върху имота с намерението да се свои, по-нататъшното постоянно съществуване на така установеното фактическо владение и действията, чрез които постоянното упражняване на владението се осъществява, съответстващи на собствеността. Освен това фактическият състав на придобивната давност обхваща изтичането на определения от закона период от време, през който упражняването на фактическото господство върху имота да е продължило, което е установено с допустимите от закона средства при условията на пълно и главно доказване, а показанията на разпитаните свидетели са кредитирани с оглед предвиждането на чл. 136 ГПК (отм.). Взето е предвид, че съгласно чл. 86 ЗС /редакцията от 1951 г./ не може да се придобие по давност вещ, която е социалистическа собственост, а съгласно същата норма в редакцията от 1990 г. не може да се придобие по давност вещ, която е държавна или общинска собственост. Конституционните промени от 1990 г. прокламират наличието както на държавна, така и на общинска собственост. Това е възприето с Конституцията от 1991 г. Действително, разграничаване обаче на двата вида собственост се извърши с измененията на чл. 6 ЗС и § 6 и 7 от ПрЗР на ЗМСМА, които точно определят кои обекти са общинска собственост. Част от разпоредбите имат действие само за в бъдеще, други посочват критерия, по който вещта-заварена държавна собственост, става притежание или не на общините. При тази правна уредба, ако спорния имот не е бил реституиран на други правни субекти, той би следвало по разграничителните критерии на цитираните правни норми, към датата на влизането им в сила да се считат държавни или общински. Във втория случай, ако е осъществен фактическия състав на чл. 2, ал. 3 ЗОС, законодателят го изключва изрично от обхвата на общинската собственост. Разпоредбата на чл. 2, ал. 3 ЗОС е отменена със ЗИД ЗОС /ДВ, бр. 101/2004 г./ и по общо правило отмяната на материалноправна норма действа занапред. Следователно, не може да се прекрати или отнеме възникнало вече материално право. Такова право е и абсолютното вещно право на собственост. Разпоредбата на § 7, ал. 2/нов/ ЗМСМА е в редакция - ДВ, бр. 49/1995 г., а и разпоредбите по Закона за общинската собственост и Закона за държавната собственост са от 21 май 1996 г. - ДВ, бр. 44/1996 г. С тези разпоредби и с § 7, ал. 2 ЗМСМА не се преуреждат с обратна сила вече уредени правни последици от юридически факти, настъпили преди влизането им в сила. Нормата на § 7, ал. 2 от ПЗР на ЗМСМА съставлява изключение от правилото на алинея първа, но също като нея визира един и същи момент-влизането на ЗМСМА в сила. Само ако към този момент е налице една от алтернативно посочените в § 7, ал. 2 ЗМСМА предпоставки, общината не придобива право на собственост. Конститутивното действие на § 7, ал. 1 ПЗР на ЗМСМА -придобиване на собствеността от общината по силата на закона - настъпва само при липса на предвидените в хипотезата на ал. 2 юридически факт. В случая обаче, с оглед на доказателствата по делото, които са преценявани правилно, ищецът притежава собственически права, именно с оглед на условието, визирано в ал. 2 на § 7 ПрЗР ЗМСМА, поради което процесното недвижимо имущество не е преминало в собственост на общината. В този смисъл нормата на ал. 2 доизяснява правилото на § 7, ал. 1 от ПЗР на ЗМСМА, насочено към момента на влизане на закона в сила. Съгласно чл. 188, ал. 1 ГПК (отм.) въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства относно релевантните за спора факти като е направил свои преки, непосредствени изводи относно доказателствената им стойност, използвайки законосъобразните процесуални действия по разглеждане на делото, извършени от първата инстанция. Заключението на изслушаната експертиза е прието при отчитане изискването на чл. 157, ал. 3 ГПК (отм.) относно идентичността на процесния имот № 1* по плана на ползвателите от 1998 г. Установителен иск е този, чийто петитум се ограничава с искането да се разреши граждански спор със сила на пресъдено нещо както е в случая - на основание чл. 124, ал. 1 ГПК. Спор може да възникне относно всяко гражданско право, затова установителният иск е допустим относно всякакви граждански права. Интересът от установителния иск се разкрива, когато по делото ответникът оспорва претендираното от ищеца право или претендира правото, което ищецът отрича. Следователно, за да съществува интерес от установителния иск е достатъчно да се оспорва претендираното от ищеца право или да се претендира отричаното от него право. Според това, дали установителният иск цели да установи съществуването или несъществуването на спорното право той е в първия случай - положителен, а във втория - отрицателен. Един и същ правен спор може да даде повод било за положителен, било за отрицателен установителен иск - зависи коя от двете страни ще вземе инициативата за съдебното разрешаване на спора. Да се уважи отрицателен установителен иск е равнозначно на отхвърляне на положителен такъв - това обяснява защо и по двата иска разпределението на доказателствената тежест е едно и също. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е съобразил, че процесният имот не попада в обхвата на чл. 15 ЗСГ (отм.), поради което забранителния режим на чл. 29 ЗСГ (отм.) е неприложим. Липсват данни имотът да е бил актуван за държавен и спрямо него е неприложима и разпоредбата на чл. 19 ЗСПЗЗ, за да се счита за общинска собственост. Понеже не е допуснато нарушение, водещо до отмяна на основание чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК касационната жалба следва да се остави без уважение, а решението на въззивния съд - потвърди. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК Върховният касационен съд, състав на I гражданско отделение