Определение № 6131 от 04.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 5020/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 - 236 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по подадената от И. Н. М. от гр. Лом частна жалба против Определение №483/20.04.2026 г. на Административен съд – Монтана по административно дело №178/2026 г., с което е оставено без разглеждане искането му за спиране изпълнението на всички изпълнителни действия по изпълнително дело №12140000242/2014 до приключване с влязъл в сила съдебен акт на производството по обжалване на Решение №48/01.04.2026 г. на директора на ТД на НАП – Велико Търново. В частната жалба се излагат доводи за неправилност на определението поради нарушение на чл. 166 АПК във вр. с § 2 ДР ДОПК. Претендира се неговата отмяна и връщане на делото на административния съд за произнасяне по същество по искането за спиране. Ответникът по частната жалба – директорът на ТД на НАП – Велико Търново - оспорва същата чрез пълномощника си юрк. Петрова по съображения, изложени в писмено възражение в срока по чл. 232 от АПК. Иска да бъде оставено в сила определението на Административен съд – Монтана. Върховният административен съд, в състав на първо отделение, след като прецени допустимостта на частната жалба и наведените в нея доводи, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Частната жалба е допустима, като подадена от надлежна страна в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество, е неоснователна, поради следните съображения: За да постанови обжалваното определение, първостепенният съд приема, че искането е недопустимо поради липса на предмет, тъй като се припокрива с искането в жалбата против решението на директора на ТД на НАП – Велико Търново. Мотивира неприложимост на чл. 166, ал. 2 АПК, тъй като производството се развива по реда на чл. 266 и следв. ДОПК, а не по реда на АПК. Така постановеното определение е валидно, допустимо и правилно по крайния си резултат. Разпоредбите на глава Двадесет и седма ДОПК "Защита срещу принудително изпълнение", уреждащи обжалването на действията на публичния изпълнител пред директора на компетентната териториална дирекция (чл. 266, ал. 1 ДОПК) и съответно, на неговото решение по съдебен ред (чл. 268 ДОПК), не предвиждат правомощия на административния съд, разглеждащ жалбата против решението на решаващия орган, да спре действията на публичния изпълнител. В чл. 266, ал. 4 ДОПК изрично е предвидено, че жалбата до териториалния директор не спира действията по принудителното изпълнение, освен ако е подадена от трето лице със самостоятелни права върху вещта, върху която е насочено принудителното изпълнение, като тези самостоятелни права следва да бъдат установени с писмени доказателства, приложени към жалбата. В чл. 222 и чл. 222а ДОПК са регламентирани правомощията на публичния изпълнител с разпореждане да спре принудителното изпълнение в изброените хипотези. В случая И. Н. М., длъжник по изпълнително дело №12140000242/2014, е поискал от публичния изпълнител да спре действията по принудително изпълнение по посоченото изпълнително дело. Отказът на публичния изпълнител по това искане, обективиран в писмо №С260012-178-0005433/19.03.2026 г., е обжалван от М. и по неговата жалба е постановено Решение №48/01.04.2026 г. на директора на ТД на НАП – Велико Търново, потвърждаващо този отказ. Производството по административно дело №178/2026 г. по описа на Административен съд – Монтана е образувано по жалбата на лицето против решението на директора на ТД на НАП – Велико Търново. Чл. 267, ал. 2, т. 2 ДОПК възлага на решаващия орган, разглеждащ жалбата против действията на публичния изпълнител, правомощието с решението си да спре изпълнението, ако са налице основанията за спиране по тази кодекс, но той е оставил жалбата на М. без уважение. Оспорвайки това решение по съдебен ред, длъжникът се е възползвал от предоставения му в чл. 266 и чл. 267 ДОПК ред за защита срещу отказа на публичния изпълнител да спре действията по принудителното изпълнение. Доколкото той оспорва именно действия по принудителното изпълнение на установени с изпълнително основание по определението в чл. 165 ДОПК публични вземания, то приложение намират именно специалните разпоредби на глава Двадесет и седма ДОПК "Защита срещу принудително изпълнение", а не нормите на АПК. Поради това и чл. 166 АПК, на който жалбоподателят се позовава, не намира приложение. Същият регламентира възможност за спиране изпълнението на обжалван, но невлязъл в сила административен акт, а в изпълнителното производство се пристъпва към принудително изпълнение на установените задължения с някой от изброените в чл. 209 ДОПК актове. По аргумент на чл. 222 и чл. 222а ДОПК административният съд, разглеждащ жалбата против решение на решаващия орган по чл. 267 ДОПК, не дължи произнасяне по искане за спиране на действията по принудително изпълнение на образуваното изпълнително дело, тъй като посочените разпоредби от специалния закон възлагат тази компетентност на публичния изпълнител или в особената хипотеза на чл. 267, ал. 2, т. 2 ДОПК на директора на компетентната териториална дирекция. Именно защото административният съд не е компетентен да се произнесе по искането на И. Н. М. за спиране изпълнението на всички изпълнителни действия по изпълнително дело №12140000242/2014, той правилно е оставил същото без разглеждане.