Определение № 27 от 20.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4729/2019 г.

Производство по чл. 274, ал. 2, изр. 1, пр. 1, във вр. с ал. 1, т. 2 и с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на ответницата Е. А. К. и по частна (неточно наименована „касационна“) жалба на ищеца Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество (КПКОНПИ) срещу определение № 2473/22.07.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 1209/2012 г. на Софийския апелативен съд, с което е допълнено в частта за разноските, постановеното по същото дело, въззивно решение № 2104/06.10.2017 г. Частните жалби са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на обжалване определение на апелативния съд. И в двете жалби се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение. Жалбоподателката-ответница поддържа, че въззивният съд неправилно не ѝ е присъдил пълния размер на претендираните от нея разноски. В тази връзка сочи, че съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК е претендирала присъждане на разноските, заплатени само на единия от двамата ѝ процесуални пълномощници по делото, като поддържа, че за присъждането им е без значение колко пъти тя е била представлявана по делото от единия и от другия от тях; поддържа също, че въззивният съд неправилно е определил фактическата и правна сложност на делото. Жалбоподателят-ищец излага съображения, че присъдените на ответницата разноски за адвокатско възнаграждения, макар и в минималния размер по чл. 7, ал. 2 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ, са прекомерни; поддържа също, че в случая е приложима разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 4 от същата наредба. Ответницата К. не е подала отговор на частната жалба на ищеца КПКОНПИ, а в подадения отговор от ищеца се излагат доводи и съображения за недопустимост и за неоснователност на жалбата. Възражението на ищеца за недопустимост на частната жалба на ответницата К., поради това, че същата не съдържа изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, е неоснователно. Съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с т. 24 от ТР № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, определението на въззивния съд за допълване или изменяне на въззивното решение в частта за разноските се обжалва по реда на чл. 274, ал. 2 от ГПК, както това е посочено и по-горе. Следователно, и двете частни жалби по настоящото дело не са частни касационни жалби по чл. 274, ал. 3 от ГПК, поради което и не следва да отговарят на изискванията за редовност, респ. – и за допустимост – по чл. 284, ал. 3, т. 1, във вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Разгледани по същество, и двете частни жалби са неоснователни, като съображенията за това са следните: Производството по предявените срещу жалбоподателката-ответница К. искове е прекратено от въззивния съд с протоколно определение от 16.05.2016 г. (преди постановяването на въззивното решение № 2104/06.10.2017 г.), на основание чл. 233 от ГПК – поради отказ на ищеца КПКОНПИ от тези искове, чиято обща цена е 337 726.80 лв. Жалбоподателката-ответница К. е била представлявана по делото от двама пълномощници – адв. М. М. и адв. Я. Д., като и с двамата е сключила договори за правна защита и съдействие, с които е уговорила адвокатско възнаграждение от по 60 000 лв. за всеки един от тях, но по делото е представила доказателства, че е заплатила само адвокатското възнаграждение на адв. Я. Д.. С молбата си за допълване на въззивното решение тя изрично е претендирала присъждане на направените разноски, именно само за заплащането на това адвокатско възнаграждение на адв. Д., в размер 60 000 лв. Въззивният съд е установил също, че адв. Д. е представлявал жалбоподателката-ответница К. единствено в откритото съдебно заседание на 25.04.2014 г., с което се изчерпват процесуалните действия, които той е извършил като неин пълномощник пред въззивната инстанция. При тези обстоятелства по делото, апелативният съд е приел, че на жалбоподателката-ответница К. се дължат, претендираните и направени от нея разноски за заплащане на адвокатското възнаграждение на адв. Д., но е намерил за основателно възражението на комисията-ищец по чл. 78, ал. 5 от ГПК, поради което е намалил тези разноски до минималния размер, определен съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ – в приложимата ѝ редакция (ДВ, бр. 2/2009 г.), действала към момента на сключването на договора за правна помощ, и възлизащ на сумата 7 204.52 лв., която е присъдил в полза на жалбоподателката-ответница К.. Настоящата съдебна инстанция намира, че макар апелативният съд да не е изложил конкретни съображения за този свой краен извод, той е правилен като краен резултат. Несъмнено, ищецът КПКОНПИ дължи на жалбоподателката-ответница К. заплащането на претендираните и направени от последната разноски за адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК, тъй като производството по исковете, предявени срещу нея, е прекратено. Тези разноски, обаче се дължат само за един адвокат – по аргумент от разпоредбата на чл. 78, ал. 1 от ГПК, която в тази си част е приложима и по отношение на ответника. При това положение – предвид систематичното тълкуване на разпоредбата на чл. 78, ал. 5, във вр. с ал. 1 и с ал. 4 от ГПК, при преценката за прекомерност на тези разноски следва да се има предвид фактическата и правна сложност не на производството като цяло, а само – с оглед защитата на страната (в случая – ответницата), осъществена от този неин пълномощник-адвокат, на когото тя е заплатила адвокатското възнаграждение. Без значение при тази преценка е защитата, осъществена от друг пълномощник-адвокат, за която страната не е направила разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение, тъй като такива разноски не ѝ се дължат изобщо (в този смисъл са и т. 1 и т. 3 от ТР № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС). В случая, откритото съдебно заседание, единствено в което жалбоподателката-ответница К. е била представлявана от адв. Д., не се отличава с фактическа и правна сложност – в него единствено са приети писмени доказателства, представени от ищеца, и е изслушано и прието заключението на вещото лице Я. Д., като адв. Д. не направил оспорвания и възражения по така приетите доказателства. При това положение, възражението на ищеца по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност е основателно, като на жалбоподателката-ответница К. се дължат разноски за заплатеното от нея адвокатско възнаграждение, в минималния размер, определен съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ – в приложимата ѝ редакция (ДВ, бр. 2/2009 г.), действала към момента на сключването на договора за правна помощ, а именно – сумата 7 204.52 лв. Под този минимален размер разноските за адвокатско възнаграждение не могат да се намалят, съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК (в този смисъл – също т. 3 от ТР № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС). Неприложима в случая е и разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 4 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ, тъй като тя се отнася за неоценяеми искове, а исковете, водени по делото срещу жалбоподателката-ответница К., производството по които е било прекратено поради отказ от тях, са оценяеми. Предвид гореизложеното, обжалваното определение на въззивния съд, постановено по реда на чл. 248 от ГПК, е правилно, като при извършената служебна проверка се установи, че то е и валидно и процесуално допустимо, поради което следва да се потвърди. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение