Определение № 669 от 28.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 231/2025 г.

Производството е по чл.274, ал.1, т.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Ост - Рент“ ЕООД със седалище в [населено място] срещу разпореждане от 08.04.2024 г., постановено по в. т. д. № 245/2023 г. на Апелативен съд - Бургас, с което е разпоредено на основание чл.404, т.1 вр. чл.405, ал.1 ГПК да се издаде изпълнителен лист на „Ост“ ООД въз основа на постановеното по делото въззивно решение в частта, с която „Ост - Рент“ ЕООД е осъдено да върне на „Ост“ ООД в качеството му на наемодател посочени в разпореждането обекти, наети по сключен между „Ост“ ООД и „Ост - Рент“ ЕООД договор за наем от 15.07.2020 г. Частният жалбоподател прави искане за отмяна на обжалваното разпореждане и за обезсилване на изпълнителния лист. Поддържа, че е налице „ексцес в прилагането на чл.404, ал.1, т.1 ГПК“, тъй като въззивният съд е допуснал издаване на изпълнителен лист въз основа на осъдително решение, но постановено по предявен при условията на евентуалност осъдителен иск, обективно съединен с установителен иск, и по този начин „е допуснал на практика изпълнение по постановеното от него по установителния иск“. Навежда и оплакване, че въззивният съд е формирал крайно неясен диспозитив по установителния иск, а липсата на произнасяне по обуславящия иск „бламира решението по обусловения иск, тъй като го лишава от основание“, което води до недопустимост на изпълнението. В срока по чл.276, ал.1 ГПК е подаден отговор от „Ост“ ООД, в който е изразено становище за неоснователност на частната жалба и за потвърждаване на обжалваното разпореждане. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, но по същество е неоснователна. С решение № 115 от 15.12.2023 г. по в. т. д. № 245/2023 г. на Апелативен съд - Бургас е обезсилено постановеното от Окръжен съд - Бургас решение № 258 от 09.08.2023 г. по т. д. № 467/2022 г. в частта, с която е отхвърлен предявен от „Ост“ ООД против „Ост - Рент“ ЕООД иск за приемане за установено между страните, че клаузата за петгодишен срок на сключения между двете дружества договор за наем от 15.07.2020 г. е нищожна поради противоречие с нормата на чл.229, ал.2 ЗЗД, и е прекратено производството по делото в тази част; Отменено е първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен осъдителният иск на „Ост“ ООД против „Ост - Рент“ ЕООД за връщане на наетите с договора от 15.07.2020 г. обекти и в частта относно държавната такса, като вместо това е осъдено „Ост - Рент“ ЕООД да върне на „Ост“ ООД наетите с договора самостоятелни обекти в сграда с посочен идентификатор; В зависимост от изхода на делото е разпределена отговорността на страните за разноски и държавна такса. Решението е обжалвано с касационна жалба от „Ост - Рент“ ЕООД, не е допуснато до касационно обжалване с определение № 2892 от 06.11.2024 г. и е влязло в сила. Преди влизане в сила на въззивното решение ищецът „Ост“ ООД е сезирал Апелативен съд - Бургас с молба за издаване на изпълнителен лист на основание чл.404, т.1 ГПК въз основа на осъдителната част на решението. След като е преценил, че са налице предпоставките по чл.404, т.1 ГПК, въззивният съд е постановил обжалваното с частната жалба разпореждане за издаване на изпълнителен лист в полза на „Ост“ ООД за предаване на индивидуализираните в диспозитива на невлязлото в сила осъдително въззивно решение обекти. Разпореждането е правилно и следва да бъде потвърдено. Съгласно чл.404, т.1 ГПК, осъдителните решения на въззивните съдилища подлежат на принудително изпълнение. Изпълнителен лист въз основа на невлязло в сила осъдително решение на въззивен съд се издава от съда, който е постановил решението, по писмена молба на страната, в чиято полза е постановено. Обжалваното разпореждане е постановено по повод молба за издаване на изпълнителен лист въз основа на невлязло в сила осъдително решение на въззивен съд, с което дружеството - ответник (сега частен жалбоподател) е осъдено да върне (предаде) на дружеството - ищец посочени в диспозитива на решението самостоятелни обекти в сграда, предоставени за ползване по силата на сключен договор за наем. В неговата осъдителна част решението има характер на съдебно изпълнително основание от категорията на предвидените в чл.404, т.1 ГПК и удостоверява подлежащо на принудително изпълнение притезание, поради което изводът в разпореждането за наличие на предвидените в процесуалния закон предпоставки за издаване на изпълнителен лист е законосъобразен. Диспозитивът на решението в частта за обезсилване на първоинстанционното решение в частта относно произнасянето по преценения от въззивния съд като недопустим установителен иск е пределно ясен, а прекратяването на производството по този иск не лишава ищеца от правото да поиска и получи изпълнителен лист за принудително удовлетворяване на притезанието, предмет на осъдителния диспозитив на решението. Оплакванията на касатора за наличие на „ексцес в прилагането на чл.404, ал.1, т.1 ГПК“ и за „бламиране на решението по обусловения (осъдителния) иск“, са неоснователни и не кореспондират нито с фактите по делото, нито със съдържането на решението, послужило като основание по чл.404, т.1 ГПК за издаване на изпълнителен лист. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение