Определение № 1369 от 07.02.2024 г. на ВАС по адм. д. № 12013/2023 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частни жалби на И. Гановска, Ц. Гановска, Д. Гановски, Т. Янакиев и Б. Цветкова против определение № 603 от 20.10.2023 г. по адм. дело № 571/2023 г. по описа на Административен съд- Враца, с което жалбите на частните жалбоподатели против протокол № 17/ 19.09.2013 г., издаден от служители на община Враца, са оставени без разглеждане и производството по делото е прекратено. Жалбоподателите поддържат, че определението е постановено в нарушение на материалния закон, тъй като имат правен интерес от прогласяване на протокола за нищожен. Молят определението да бъде отменено и делото да се върне на Административен съд – Враца за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът не изразява становище по частните жалби. Като взе предвид изложеното в частните жалби и данните по делото Върховният административен съд, състав на второ отделение, констатира следното: Частните жалби са подадени в срока по чл. 230 АПК, против подлежащ на оспорване съдебен акт и от страни, за които този акт е неблагоприятен, поради което са допустими. Разгледани по същество, частните жалби са неоснователни по следните съображения: Административният съд правилно приема, че не е сезиран с искове, а с жалби, подадени от И. Гановска, Ц. Гановска, Д. Гановски, Т. Янакиев и Б. Цветкова с искане за прогласяване на нищожност на протокол № 17/ 19.09.2013 г., издаден от служители на община Враца, на основание чл. 181, ал. 2 ЗУТ, с който е установено, че строеж: „двуетажна двуфамилна жилищна сграда с гаражи“, находящ се в УПИ XIX-10 кв. 186 (бивш УПИ XI-1503,1500, кв.186) по плана на [жк], община Враца, е изпълнен в груб строеж. Този извод следва от изложеното в обстоятелствената част на субективно съединените жалби, наименувани „искова молба“ и същността на претенцията, с която се иска прогласяване на нищожност на административен акт (чл. 128, ал. 1, т. 1 АПК), а не установяване на съществуването или несъществуването на административно право или правоотношение по чл. 128, ал. 2 АПК. По тези съображения доводите на частните жалбоподатели за неправилна квалификация са спора са неоснователни. Заключението на административния съд за недопустимост на подадените жалби също е правилно и се споделя от настоящата инстанция. Както административният съд правилно приема, удостоверението за степен на завършеност на строеж по чл. 181, ал. 2 ЗУТ представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал.3 АПК във вр. с §1, т.2 ДР на ЗА, тъй като с него се удостоверяват факти с правно значение. Уредените в АПК производства за издаване на индивидуални административни актове и тяхното обжалване се прилагат и при извършването на административна услуга, както и при обжалването на отказите за извършването им по силата на §8 ПЗР на АПК. Анализът на цитираните разпоредби налага извода, че на оспорване пред съда подлежат само отказите за извършване на административна услуга. Ето защо като достига до заключение в този смисъл и приема, че жалбите са недопустими съгласно чл.159, т. 1 АПК, съставът на административния съд постановява обосновано и законосъобразно определение. Допълнително следва да се посочи, че жалбите са недопустими и на основание чл.159, т. 4 АПК, тъй като оспорващите нямат правен интерес съгласно чл. 147, ал. 1 АПК да обжалват издадения протокол. Протоколът за степен на завършеност на строежа има действие само по повод прехвърлителна сделка с построената сграда или части от нея и не нарушава права и законни интереси на оспорващите и не поражда задължения за тях. Поради изложеното настоящата инстанция приема, че не са налице основания за отмяна на оспореното определение. Съдебният акт е постановен в съответствие с материалния закон и представените доказателства и следва да бъде оставен в сила. По тези съображения Върховният административен съд, второ отделение,