Решение № 4126 от 29.03.2010 г. на ВАС по адм. д. № 584/2010 г.

Решение № 4126 от 29.03.2010 г. на ВАС по адм. д. № 584/2010 г., 5-членен с-в, докладчик председателят Панайот Генков Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на Стоянка Данчева Кехайова, гр. Девин, срещу решение № 12438 от 23.10.2009 г. по адм. дело № 1082/2009 г. на Върховния административен съд, четвърто отделение, с което е отхвърлена жалбата срещу заповед № РД 46-1470 от 24.11.2008 г. на министъра на земеделието и храните в частта й, в която е отказано право на обезщетение по чл. 10в, ал. 1, т. 2 ЗСПЗЗ за изселник Ана Иванова Дакова. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Ответникът - министърът на земеделието и храните, чрез процесуалния си представител юрк. Караилиева, поддържа становище за неоснователност на касационната жалба. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, петчленен състав на I колегия, намира, че частната жалба е подадена в законоустановения срок от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна. За да постанови обжалваното решение тричленният състав на Върховния административен съд е приел, че на Стоянка Данчева Кехайова законосъобразно е отказано право на обезщетение по чл. 10в, ал. 1, т. 2 ЗСПЗЗ за изселника Ана Иванова Дакова. Съдът е установил, че законодателят в разпоредбата на чл. 19а, ал. 2, т. 2 ППЗСПЗЗ е предвидил заявителите за определяне на обезщетение по чл. 10в, ал. 1, т. 2 ЗСПЗЗ, да представят минимален комплект от документи: свидетелство за етническо малцинство, декларация за изселване и молба за ликвидиране. Представянето на минимално описаните три документа от изселническото досие, според съда, е задължително. В тази насока тричленният състав на ВАС е разграничил хипотезата на обезщетяване по реда на чл. 10в, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ и изискуемите по нея документи. В конкретния случай по делото е безспорно установено, че съдържащата се в преписката молба за ликвидиране не е подписана от изселилата се българка, не е подписана и от кмета, нито е поставен печат. На следващо място приложената декларация за изселване не е в цялост, доколкото липсва последната страница с подписа на декларатора. При това положение съдът е приел, че два от задължителните по чл. 19а, ал. 2, т. 2 ППЗСПЗЗ документа за предявяване на искането за обезщетение са напълно нередовни, като тази нередовност е от степен, равнозначна на липса на такива документи. Решението е правилно. Тричленният състава на ВАС, въз основа на установената фактическа обстановка и приложимия материален закон, е направил законосъобразни правни изводи. Изискванията на чл. 19а, ал. 2, т. 2 ППЗСПЗЗ, приложим в хипотезата на претендирано обезщетение по чл. 10в, ал. 1, т. 2 ЗСПЗЗ, са императивни. Както правилно е приел първоинстанционният съд, представянето на минимално описаните в цитираната разпоредба три документа от изселническото досие - свидетелство за етническо малцинство, декларация за изселване и молба за ликвидиране, е задължително. Съдът, позовавайки се на Правилника по взаимното и доброволно изселване на гръцкото и българско етнически малцинства, изработен от Смесената комисия въз основа на гръцко-българската конвенция относно взаимното изселване, подписана на 27.11.1919 г. в Ньой на Сена, е описал самостоятелното значение на всеки един от тези документи в изселническата процедура. В конкретния случай, приложената по преписката молба за ликвидиране не е подписана от изселилата се българка, не е подписана от кмета, нито е поставен печат, а приложената декларация за изселване не е в цялост, липсва последната страница с подписа на декларатора. При това положение първоинстанционният съд обосновано е приравнил нередовността на описаните документи (неподписване от подателката им) на липса на такива документи. Свидетелството за етническо малцинство на изселен или бежанец, намиращо се в досието, не е достатъчно, за да изпълни императивните изисквания на чл. 19а, ал. 2, т. 2 ППЗСПЗЗ. Неизпълнението на задължението по цитираната разпоредба е основание за отказ да се определи претендираното обезщетение. Така постановеното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. Водим от горното, Върховният административен съд, петчленен състав на I колегия, на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК