Решение № 6948 от 23.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 48/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от Директора на Дирекция „Българско гражданство“, срещу решение №2161 от 27.10.2025г., постановено по административно дело № 342/2025г. по описа на Административен съд – Добрич. С решението предмет на контрол, е бил отменен отказ, обективиран в писмо № 97-00-*1575/27.05.2025г. на Директора на Дирекция „Българско гражданство“ при Министерството на правосъдието. Направени са оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Поискано е да бъде отменено същото като бъде постановено друго решение по същество, с което да бъде оставена без уважение жалбата срещу твърдян отказ за издаване на удостоверение по чл.39 от Закона за българското гражданство, обективиран в писмо № 97-00-1575/27.05.2025г. и да бъдат присъдени сторените пред двете инстанции разноски Ответната страна – В. М. с посочени от процесуалния й представител български имена – В. Н. С., оспорва касационната жалба в нарочно писмено становище. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е основателна, а обжалваното решение като недопустимо, респ. неправилно следва да бъде обезсилено или евентуално отменено поради наличие на изложените от касатора основания по чл. 209, т.2 и т.3 АПК. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалвания акт, на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество жалбата е основателна по следните съображения. От обстоятелствената част на съдебното решение се възприема, следната приета за установена от първоинстанционния съд и неоспорвана от страните фактическа обстановка: От събраните по делото доказателства първоинстанционният съд е приел за установено, че Административното производство е започнало по заявление на жалбоподателката за издаване на удостоверение за гражданство по чл.39 от Закона за българското гражданство, с искане да бъде удостоверено дали лицето е или не е български гражданин съобразно регистрите на Министерството на правосъдието. Прието е, че заявлението е подадено по установения образец и към него са били приложени всички документи, изискуеми съгласно чл.15 от Наредба № 1/19.02.1999г. за прилагане на глава пета от Закона за българското гражданство, а именно снимка на заявителя, документ за самоличност на В. М., акт за раждане на В. Н. М., в който е отразена промяна на имената на лицето на В. Р. И., личен регистрационен картон на В. Н. С., документ за идентичност на имена, удостоверение за идентичност на лице с различни имена, препис-извлечение от семеен регистър, удостоверяващо, че лицето е изселничка, придобила турско гражданство и запазила българското си гражданство, както и удостоверение за граждански брак с превод от турски език. Съдът е приел още, че с решение № 55/10.08.2004 г. бащата на жалбоподателката е възстановил имената си Н. М. С., като тази промяна е била отбелязана в акта му за раждане. От фактическа страна съдът е констатирал, че административният орган, позовавайки се на чл.15, ал.6 от Наредба № 1/1999 г., е върнал преписката на общината с указания да бъдат представени официален документ, удостоверяващ промяната на имената на лицето от В. Р. Й. на В. Н. С., както и документ за идентичност на лице с различни имена, удостоверяващ, че тези имена принадлежат на едно и също лице. При така установените факти първоинстанционният съд е приел жалбата за допустима и основателна. В правните си изводи съдът е намерил, че оспореното писмо е издадено от компетентен орган, като се е позовал на представената заповед на главния секретар на Министерството на правосъдието, с която Директорът на дирекция „Българско гражданство“ е бил заместван от подписалото писмото длъжностно лице. Прието е било още, че издателят на акта притежава качеството на административен орган по смисъла на § 1, т.1 от ДР на АПК. Съдът е обсъдил и възражението на ответника относно недопустимостта на съдебното производство поради твърдения уведомителен характер на писмото, като го е намерил за неоснователно. В тази връзка е приел, че с връщането на преписката и липсата на произнасяне по реда на чл.39 ЗБГ фактически е постановен отказ за издаване на исканото удостоверение, поради което не е налице висящо административно производство. Според съда предпоставките на чл.15, ал.6 от Наредба № 1/1999 г. не са били налице, тъй като подаденото заявление е било редовно и към него са били приложени всички налични и нормативно изискуеми документи. Първоинстанционният съд е приел, че оспореното писмо представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл.21, ал.3 АПК, тъй като засяга пряко и неблагоприятно правната сфера на заявителя, поради което подлежи на съдебен контрол по реда на чл.145, ал.2, т.3 АПК. В подкрепа на този извод съдът се е позовал и на практиката на Върховния административен съд, обективирана в решение № 10646/06.11.2023 г. по адм. д. № 7770/2023г. По съществото на спора съдът е достигнал до извода, че твърдяната от административния орган непълнота на преписката се дължи на очевидна фактическа грешка при отразяване на имената в акта за раждане на лицето и на неговите родители, което впоследствие е рефлектирало и върху останалите документи. Посочено е още, че съгласно чл.17 от Наредба № 1/1999 г. Министерството на правосъдието разполага с правомощие служебно да изисква сведения и становища от други администрации, но липсват данни административният орган да е изпълнил това свое задължение, като вместо това е върнал документите на заявителя. Съдът е отбелязал и това, че в самото писмо липсвали указания относно последиците при неизпълнение на дадените разпореждания, включително предупреждение, че при неотстраняване на нередовностите преписката ще бъде прекратена. Въз основа на изложеното първоинстанционният съд е приел, че отказът е незаконосъобразен като постановен в противоречие с материалния закон и при нарушение на административнопроизводствените правила, поради което следва да бъде отменен. Съдът е приел, че не може сам да се произнесе по съществото на искането относно гражданството на лицето, тъй като това е от компетентността на административния орган, поради което е върнал преписката за ново произнасяне при съобразяване на дадените задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона, позовавайки се и на решение № 4402/14.04.2020 г. по адм. д. № 12517/2018 г. на ВАС. По отношение на разноските съдът е приел, че в полза на жалбоподателката следва да се присъдят само доказаните по делото разноски за държавна такса в размер на 10 лв., като е отказал присъждане на адвокатско възнаграждение поради липса на представени доказателства за извършването му, поради което е счел за безпредметно и обсъждането на възражението за прекомерност. С тези мотиви Административен съд – Добрич е отменил отказа, обективиран в Писмо № 97-00-1575/27.05.2025 г. на директора на дирекция „Българско гражданство“ при Министерството на правосъдието, изпратил е преписката на административния орган за ново произнасяне по заявлението на В. М. от 17.04.2025 г. при съобразяване на дадените задължителни указания и е осъдил Министерството на правосъдието да заплати на В. Н. С. сумата от 10 лв. разноски по делото. Съдебното решение е недопустимо. Произнесено е по акт неподлежащ на съдебно оспорване, чието постановяване е било разгледано по същество. За да допусне до разглеждане жалбата против съответното уведомление първоинстанционният съд най-напред е отчел обстоятелството, че компетентният орган не се е произнесъл практически по заявената услуга с търсеното удостоверение, като изпратеното на основание чл.15, ал.6 от Наредба №1 от 19.02.1999 г. за прилагане на глава пета от Закона за българското гражданство писмо, с което заявлението и приложените документи били върнати на общината, чрез която били изпратени, с писмени указания за отстраняване на констатирани дефекти фактически представлявал изричен отказ да бъде издадено заявеното удостоверение. Тази преценка настоящият съдебен състав намира за неправилна, доколкото се касаe за заявена административна услуга, при която самото й неизвършване представлява отказ сам по себе си, ирелевантно дали същият е мотивиран или не. В този случай обаче, на оспорване е подлежала липсата на произнасяне на административния орган в нормативноустановения срок по заявеното искане, а не писмото, с което същият е върнал преписката. За да реши правният спор по същество съдът е отчел обстоятелството, че на административния орган били представени всички изискуеми от нормативната база документи и въпреки това вместо произнасяне с търсеното удостоверение същият е постановил писмо, с което връщайки преписката фактически отказал да издаде заявеното удостоверение, поради което посоченото писмо подлежи на съдебен контрол за законосъобразност, като пряко и непосредствено засягащо правата и интересите на заявителя. Така постановеното решение е недопустимо и следва да бъде обезсилено. Същото е насочено директно срещу изготвеното писмо, с което административната преписка с надлежни указания е била върната на общината, чрез която същата е била подадена. Правилни и обосновани в този случай са възраженията на касатора, че чрез писмото се изисква издаването на документи, до които същият не разполага със служебен достъп. Вярно в този случай се явява и възражението на ответната страна, че в нормативноустановения 30-дневен срок касаторът не е издал заявеното удостоверение, нито отказ да издаде такова. В този случай обаче, същият се явява пряко засегнат именно от липсата на произнасяне на органа, което по съществото си представлява отказ да бъде извършена заявената услуга, а не от писмото, с което са предприети други процесуални действия. Като е приел жалбата на заявителя против изпратеното писмо, първоинстанционният съд е допуснал до разглеждане жалба против неподлежащ на оспорване админиостративен акт. На основание чл.64, АПК административнопроизводствените волеизявления действия и бездействия на административния орган по издаване на акта не подлежат на самостоятелно обжалване, освен ако в този кодекс или в специален закон е предвидено друго. Предвид горното, съдът неправилно е приел, че постановеното уведомително писмо до иницииралата производството община следва да бъде отменен като преписката бъде върната на административния орган за произнасяне. Посочването за предмет на спора акт, който не подлежи на оспорване е основание за изначално прекратяване на производството по делото. Като го е отменил, съдът е постановил недопустимо решение, което както бе посочено по-рано следва да бъде обезсилено, а производството по делото прекратено. След като заявителят на услугата не е сезирал първоинстанционния съд с годен за обжалване административен акт, а последният е разгледал спора по същество, същият е постановил недопустим съдебен акт, който следва да бъде обезсилен на основание цитирания по-горе чл.64 АПК, а производството по делото следва да бъде прекратено. С оглед изхода на спора, в полза на касатора за двете съдебни инстанции се следват съдебноделоводни разноски от по 102,26 евро за всяка. Воден от гореизложеното и на основание чл.221, ал.2 от АПК, Върховният административен съд, Трето отделение