Определение № 6236 от 08.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 5001/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл.25, ал.2 от Закона за правната помощ /ЗПП/. Образувано е по частна жалба от Г. В. К., понастоящем задържан в Затвора- [населено място], срещу определение № 863 от 17.04.2026 г., постановено по адм. д. № 467/2026 г. по описа на Административен съд – София област в частта му, с която му е отказано предоставяне на правна помощ по делото от вида „процесуално представителство“ по смисъла на чл.21, т.3 от Закона за правната помощ. В частната жалба се излагат доводи за неправилност на съдебния акт, иска се отмяната му и уважаване молбата на частния жалбоподател за предоставяне на правна помощ с произтичащите от това правни последици. Частната жалба е подадена при наличие на предпоставките по чл. 229, ал. 1, т. 2 АПК и в срока по чл. 230 АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, същата е основателна по следните съображения: Производството по делото пред първоинстанционния съд е образувано по иск с правно основание чл.1 от ЗОДОВ, предявен от Г. В. К., понастоящем задържан в Затвора –[населено място], срещу Министерство на правосъдието на Република България с искане ответникът да заплати на ищеца сумата от 10 000 000 евро, представляваща обезщетение за неимуществени вреди за периода от 16.03.2026г. до 25.03.2026г., изразяващи се в търпени от него болки и страдания от обстоятелството, че зам.министър на правосъдието го квалифицира като „изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“, въпреки че същият е само задържан като обвиняем по висящо и неприключило с осъдителна присъда наказателно производство. С процесното определение АССО е приел за основателно искането на ищеца за освобождаване от заплащане на държавна такса за съдебното производство, но е отказал да предостави на същия исканата от него правна помощ. Определението в обжалваната му част, с която на Г. К. е отказано предоставяне на правна помощ с мотива, че лицето е инициирало над 45 съдебни производства, поради което е способно лично да организира защитата си, без това да я ограничи, накърни или осуети – от една страна, а от друга – поради това, че предоставянето на правна помощ не е оправдано от гледна точка на ползите, които предоставянето ѝ би донесло на поискалия я, е неправилно. Обстоятелството, че К. е инициирал над 45 съдебни производства само по себе си не указва на възможността същият да се защитава сам, ако всички или повечето от инициираните от него производства завършват с прекратяването им или с връщане на частните жалби поради неотстраняване на нередовности в тях в срок. Наред с гореизложеното самото завеждане на множество дела от страна на едно и също лице не указва задължително на обстоятелството, че това лице злоупотребява с процесуалните си права. Не на последно място следва да бъде отбелязано, че при наличието на предпоставката по чл.23 от ЗПП, явяваща се обща с предпоставката за освобождаване от държавна такса / каквото освобождаване от държавна такса е разпоредено по делото с обжалваното в настоящото производство определение/, за да откаже предоставяне на правна помощ в случаят, АССО е бил длъжен да изложи конкретни мотиви защо според него предоставянето на правна помощ не е оправдано от гледна точка на ползата, която тя би донесла на лицето, кандидатстващо за правна помощ. Подобни конкретни и обосновани мотиви АССО не е изложил в обжалваното определение. С оглед гореизложеното частната жалба се явява основателна, а определението в обжалваната му част като неправилно следва да бъде отменено и на К. да бъде предоставена правна помощ по делото. Водим от горното и на основание чл.221, ал.2, предл. второ вр. чл.236 от АПК и чл.95, ал.5 от ГПК и чл.21 и сл. от ЗПП, Върховният административен съд, трето отделение