Определение № 1100 от 09.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 273/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищците Ц. Н. Ц. в лично качество и на „София риалти финанс С.Р.Ф“ ООД, представлявано от Ц. Н. Ц. срещу решение 661 от 13.11.2024г. по в.т.д.№ 490/2024г. на Апелативен съд София за потвърждаване на решението по гр.д. № 2363/2021г. на Софийски градски съд. С последното са отхвърлени установителните искове, че ищците не дължат солидарно на „Банка ДСК“ АД поради изтекла погасителна давност, сумата 30 677.98 евро (частичен иск подробно индивидуализиран по пера от задължение в общ размер 804 850.29 евро, също индивидуализирано по пера), по договор за ипотечен кредит от 20.12.2008г., за обезпечаване задълженията по който е издаден запис на заповед от 20.12.2008г. от „София риалти финанс С.Р.Ф.“ ООД, авалиран от управителя Ц. Н. Ц., въз основа на който запис е издаден изпълнителен лист по реда на чл.417, т.10 ГПК по ч. гр. д. № 46 692/11г. на СРС. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно на основанията по чл.281,т.3 ГПК. Посочва се, че предявеният иск е в приложното поле на тълкувателното решение по тълк. дело №2/2013г. на ОСГТК на ВКС, а „видно от изготвената експертиза“, в периода 2017-2020г. по изпълнителното дело не са извършвани изпълнителни действия, които да доведат до „спиране“ на давностните срокове. Според касаторите последното изпълнително действие е от 04.09.2017г., а изпълнително дело е прекратено по силата на закона на 04.09.2019г. Наведени са доводи, че близо девет години от постановяване на ТР № 2/26.06.2015г. по тълк. д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, е постановено ново ТР от 04.07.2024г. по тълк. дело № 2/2023г., което изменя смисъла на ТР № 2/2013г. относно давностните срокове, както и приложението на ППВС №3/1980г. Според обжалващите, по силата на дадените разрешения в последващите тълкувателни решения, постановени след ТР № 2/26.06.2015г., без да е отменено неговото действие, длъжниците по изпълнителни дела се поставят в ситуация да търпят неуспешни изпълнителни действия в твърде дълъг период от време, което се явява в пряко противоречие с прокламираното в § 56 от Преамбюла на Директива (ЕС) 2021/2167 на Европейския парламент и на Съвета от 24 ноември 2021 година относно лицата, обслужващи кредити и купувачите на кредити и за изменение на директиви 2008/48/ЕО и 2014/17/ЕС. Сочи се, че в настоящия случай изпълнителното производство е продължило повече от 11г., продадено е цялото имущество длъжниците, не са осигурени минималните условия за живот на физическото лице, а дългът се е увеличил двойно, независимо от погасяването му чрез публична продан на недвижимото имущество на длъжниците. Наведен е довод, че решението на САС е постановено в противоречие и в отклонение от правото на ЕС обективирано в § 56 от Преамбюла на Директива (ЕС) 2021/2167 на Европейския парламент и на Съвета от 24 ноември 2021, тъй като чрез системно тълкуване на правните норми се създават предпоставки за спиране на давностните срокове, което води до натрупване на лихви и разноски водещи до свръхзадлъжнялост. Поддържа се, че по настоящия иск следва да се приложи ТР № 2/26.06.2015г., по време на действието на което е предявен, което води до извод, че прехвърлянето на изпълнителното дело от ЧСИ Я. на ЧСИ Л. не е изпълнително действие, такова не е и молбата на банката от 10.05.2018г. Според касаторите, извършените изпълнителни действия след 04.09.2017г. следва да се считат обезсилени с обратна сила като осъществени след перемирането на изпълнителното дело; след като са обезсилени, те не прекъсват давностните срокове. Изложени са и съображения в подкрепа на тезата, че заповедта за изпълнение и изпълнителният лист са влезли в сила без да е проведено производство по чл.422 ГПК, поради което разпоредбата на чл.117,ал.2 ЗЗЗД няма приложение поради отсъствие на формирана СПН, а приложение намира тригодишната давност по чл.531 ТЗ, тъй като вземането произтича от запис на заповед. В касационната жалба се съдържа искане на основание чл. 630 ГПК да бъде отправено преюдициално запитване до СЕС по въпроса относно „съвместимостта и допустимостта на дългосрочната свръхзадлъжнялост съобразно постановените тълкувателни решения на ОСГТК на ВКС - № 2/26.06.2015г., № 3/28.03.2023г. и № 2/04.07.2024г. с правото на ЕС, обективирано в § 56 от Преамбюла на Директива (ЕС) 2021/2167 на Европейския парламент и на Съвета от 24 ноември 2021 година относно лицата, обслужващи кредити и купувачите на кредити и за изменение на директиви 2008/48/ЕО и 2014/17/ЕС“. Твърди се, че тълкуването на СЕС е от значение за правилното решаване на делото и за разрешаването на въпроса от кой момент следва да се прилагат по отношение на висящите съдебни производства тълкувателните решения, постановени след предявяване на исковата молба. Поддържа се и, че решението на САС противоречи на правото на ЕС и е в отклонение от ТР № 2/26.06.2015г. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите: 1/ Влязлата в сила заповед за изпълнение поражда ли ефекта на сила на присъдено нещо? Твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с установената съдебна практика на ВКС, обективирана в решенията по: т.д. № 61273/2016г. на IV г.о., гр.д. № 1812/2015г. на IV г.о., т. д. № 943/2009г. на I т. о., т.д. № 943/2009г. на 1 т.о., т.д. № 405/2011г. на 1 т.о. и т.д.№ 98/2012 на 2 т.о. Поддържа се, че заповедта за изпълнение по чл. 410 и чл. 417 ГПК и издаденият изпълнителен лист нямат последиците на съдебно решение за установяване съществуването на вземането по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, заради което във всички случаи срокът на новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД съвпада с давностния срок за погасяване на вземането, предмет на това производство, като разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД не намира приложение. 2 / „От кой момент следва да се прилагат ТР № 3/2020г. и ТР № 2/2023г. на ОСГТК на ВКС по висящите съдебни производства, като се има предвид, че настоящият иск е предявен при действието и дадените тълкувания в т. 10 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по тълк.дело № 2/2013г. на ОСГТК? Посочено е, че въпросът е във връзка „с чл.280,ал.1, т.2 и т.3 ГПК“. 3/„ Следва ли въззивният съд да се съобрази с правото на ЕС по приложението на обективирано в пар. 56 от Преамбюла на Директива (ЕС) 2021/2167 на Европейския парламент и на Съвета от 24 ноември 2021 година относно лицата, обслужващи кредити и купувачите на кредити и за изменение на директиви 2008/48/ЕО и 2014/17/ЕС, като се има предвид, че Общностното право е с предимство пред вътрешното. Твърдението е, че банката се е удовлетворила от цялото налично имущество на ответниците чрез публичен търг на твърде ниски цени, ответниците са доведени до състояние на свръхзадлъжнялост и липса на каквото и да било имущество. В писмен отговор насрещната страна оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на касационната жалба. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: По делото са безспорни въведените от ищците в исковата молба твърдения, че банката се е снабдила с изпълнителен лист от 17.11.2011г. по заповед за изпълнение въз основа на документ – запис на заповед от 20.12.2008г., издаден от дружеството и авалиран от управителя Ц. като обезпечение на кредит, отпуснат на „София риалти финанс С.Р.Ф.“ ООД по договор за ипотечен кредит от 20.12.2008г. за сумата 702 955.50 евро. Срещу заповедта възражение не е подавано, образувано е изпълнително дело № 1244/2012г. пред ЧСИ Я.. В исковата молба ищците са твърдели, че последното изпълнително действие за осъществяваното принудително изпълнение е от 04.09.2017г., изпълнителното дело е прекратено по право на 04.09.2019г., прехвърлянето на изпълнителното дело от ЧСИ Я. на ЧСИ Л. не е изпълнително действие по смисъла на ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС, а по изпълнителното дело пред ЧСИ Д. първото изпълнително действие е от 27.08.2020г., което е извършено след настъпване на перемпция. Тезата на ищците е, че всички изпълнителни действия след 04.09.2017г. са обезсилени с обратна сила съгласно ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС. Поддържано е, че разпоредбата на чл.117,ал.2 ЗЗД е неприложима, от значение е тригодишната погасителна давност по чл.531,ал.1 ТЗ, тъй като претендираното вземане произтича от запис на заповед. За да потвърди извода за неоснователност на предявения иск, въззивната инстанция е отчела следните правнорелевантни факти и по отношение възприемането им като установени по спора, в касационната жалба не са въведени оплаквания, извън твърдението, че неизвършването на изпълнителни действия се установявало от „заключението на счетоводната експертиза“: По изпълнително дело № 1244/2012г. на 04.09.2017г. е проведена публична продан. Делото е продължило пред ЧСИ Л. под № 237/2018г., по което с молба от 10.05.2018г. взискателят е поискал насрочване на опис и публична продан на имот в [населено място], опис не е извършен, тъй като сградата е била саморазрушена. На 07.02.2020г., когато изпълнителното дело под номер 89/2020г. е висящо при ЧСИ Д., банката е поискала опис и насрочване на публична продан на имоти, собственост на дружеството, проведена в периода 10.11. - 10.12. 2020г. През 2023г. в хода на процеса, изпълнителното дело е прекратено поради настъпила перемпция. Тези обстоятелства са дали основание на САС да формира извод, че с оглед предприетите от взискателя изпълнителни действия, не е изтекъл срок по- дълъг от 5 години, с който да се погаси по давност правото на принудително изпълнение. Изложени са правните аргументи, че в изпълнителния процес, когато изпълнителния способ се осъществява чрез отделни изпълнителни действия, давността се прекъсва последователно. Посочени са изпълнителните действия, предприемането на които в рамките на определен изпълнителен способ прекъсват давността по смисъла на ТР №2/26.06.2015г. на ОСГТК на ВКС. Мотивирано е, че съгласно ТР №2/04.07.2024г. на ОСГТК на ВКС, погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по перемирано изпълнително дело, поради което въведените от въззивниците доводи за настъпила перемпция, са ирелевантни по отношение на течащата погасителна давност, на която е основан искът за несъществуване на правото на принудително изпълнение. По отношение на срока на погасителната давност са изложени съображенията, че ако срещу издадената заповед за изпълнение въз основа на запис на заповед в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК не е постъпило възражение, на основание чл. 416 ГПК тя е влязла в сила; по последици, влязлата в сила заповед по чл. 417 ГПК е приравнена на установено със съдебно решение вземане, поради което приложимата давност е тази по чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В този смисъл съставът се е позовал на практиката на ВКС, обективирана в решенията по гр. д. № 3976/2022г. и на решението по гр. д. № 1722/2021г., и двете на IV г.о. Неоснователността на искането за отправяне на преюдициално запитване, както и неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване по третия въпрос пряко произтича от обстоятелството, че съображение 56 от Преамбюла на Директива (ЕС) 2021/2167 на Европейския парламент и на Съвета от 24 ноември 2021, е насочено към изменение на Директиви 2008/48/ЕО и 2014/17/ЕС по отношение на потребителите. Съгласно чл.3,т.12 от Директива 2021/2167 на Европейския парламент и на Съвета, „потребител“ означава физическо лице, което при договори за кредит, попадащи в приложното поле на настоящата директива, действа извън рамките на своята търговска, стопанска или професионална дейност. В случая физическото лице - управител на дружеството-кредитополучател и авалист по записа на заповед, издаден в обезпечение на задълженията по договора за кредит, отпуснат на търговското дружество, не действа извън рамките на своята търговска дейност или професия, след като има тесни професионални /функционални/ връзки с управлението му - решенията по т.д.№ 2754/2015г. на 1 т.о. на ВКС, по т.д. № 1934/2015г. на 1 т.о., по т.д.№ 2931/2017г. на 2 т.о. Следователно, не са налице предпоставките на чл.628 ГПК, тъй като тълкуването на разпоредбата от правото на ЕС няма никакво значение за правилното решаване на делото. По същите съображения и въззивната инстанция не е имала основание да приложи тази директива по отношение на ищците, поради което третият въпрос също не може да обуслови допускане на касационното обжалване. Неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване по първия въпрос произтича от факта, че даденото разрешение от въззивния съд е в синхрон с трайната практика на ВКС (цитирана в решението на САС, обективирана и решението по гр.д.№ 4063/2021г. на ІІІ г.о. и в решението по гр.д.№ 274/2023г. на ІV г.о.), съгласно която, изискването по чл. 117, ал. 2 ЗЗД за петгодишен срок на новата давност, която тече от прекъсването на давността, се прилага както когато вземането е установено с влязло в сила съдебно решение, така и с влязла в сила заповед за изпълнение. Цитираните от касатора разрешения са във връзка със срока на погасителната давност при издаден изпълнителен лист по реда на отменения процесуален закон въз основа на несъдебно изпълнително основание, а естеството на влязлата в сила заповед за изпълнение, уредена с ГПК от 2007г. има последица, сходна на силата на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на възражение. В никое от цитираните от касаторите съдебни решения на ВКС няма приравняване на актовете по чл. 237 ГПК от 1952 г. (отм.) за издаване на изпълнителен лист по несъдебно изпълнително основание с влязлата в сила заповед за изпълнение по ГПК от 2007г. Практиката във връзка с разпоредбите на чл. 242, вр. чл. 237, б. „е“ ГПК (отм.) не е относима към издадените заповеди за изпълнение по реда на новия ГПК. Вторият въпрос също не може да обуслови допускане на факултативния касационен контрол. Въззивната инстанция е приложила именно постановките на т.10 от ТР №2/26.06.2015г. и е зачела, че погасителната давност е прекъсната на 04.09.2017г. с предприетото изпълнително действие по изп.дело № 1244/2012г. на ЧСИ Я. и от този момент тече нова давност. Същевременно касаторите не въвеждат нито касационни доводи нито релевантен правен въпрос по отношение на изводите на въззивната инстанция за последващи изпълнителни действия, които препятстват както настъпването на перемпцията, така и имат прекъсващ давността ефект. Въззивната инстанция е преценила искането на взискателя за насрочване на опис и публична продан на имот в [населено място] от 10.05.2018г. като действие прекъсващо давността като същевременно е отрекла твърденията, че на тази дата е поискано единствено прехвърляне на изпълнителното дело от ЧСИ Я. на ЧСИ Л.. Трайноустановена е съдебната практика, че течащата давност, с която се погасява правото на принудително изпълнение, се прекъсва без оглед на това дали искането на кредитора за извършване на изпълнително действие е било реализирано успешно; За давността и нейното прекъсване водещо значение има искането на кредитора – взискател, чиято проекция дори да не се осъществи чрез изпълнително действие в рамките на искания изпълнителен способ, давността се прекъсва, ако непредприемането му се отдава на причини, независещи от кредитора. (в случая сградата е била саморазрушена). Посредством касационни доводи и релевантен правен въпрос касаторите не оспорват и констатацията на въззивната инстанция по отношение на следващо искане за предприемане на изпълнително действие на 07.02.2020г ., когато по изпълнителното дело, висящо пред ЧСИ Д., банката е поискала опис и насрочване на публична продан и такава е проведена в периода 10.11. - 10.12. 2020г. Неоснователно е твърдението в касационната жалба, че „от заключението“ на приетата по делото съдебно счетоводна експертиза се установява фактът на „неизвършване на изпълнителни действия в периода 2017г. - 2020г.“. Приетата по делото експертиза няма за задача и не установява твърдените факти. Неин предмет е размерът на постъпилите суми за погасяване на вземането по изпълнителното дело, образувано през 2020г. и размерът на действителния остатък на задължението към датата на предявяване на исковата молба 22.02.2021г. От изложеното е видна и изначалната неоснователност на тезата на касаторите за настъпила перемпция - двугодишен срок на бездействие на кредитора, която обжалващите считат, че е релевантна за давността, поддържайки, че при прекратено принудително изпълнение и независимо от основанието за прекратяване, се обезсилват по право предприетите изпълнителни действия и те не могат да доведат до прекъсване на давността. Отделен е въпросът, че тази теза е изрично отречена с приетото ТР № 2/04.07.2024г. по тълк. дело № 2/2023г. на ОСГТК на ВКС. Въззивната инстанция е приложила първоначално прието тълкувателно решение по тълкувателно дело № 2/2023г., позовала се е на първоначално дадено от ОСГТК на ВКС тълкуване по въпроса за значението на изпълнително действие, осъществено по перемирано изпълнително дело по отношение на прекъсването на давността в принудителното изпълнение, което тълкуване има ретроактивно действие. Не е налице хипотезата на постановяване на нов тълкувателен акт, с който е изоставено вече дадено тълкуване и е възприето ново, за да бъде преценяван въпросът от кой момент действа даденото с новия тълкувателен акт разяснение на съдържанието на правната норма; не се касае за обявен за загубил сила тълкувателен акт, за да стои правният проблем, посочен в т.2 от изложението. От своя страна Тълкувателно решение № 3/28.03.2023г. по тълк.дело № 3/2020г. няма никакво значение за настоящия спор, по който релевираните от ищците изпълнителни действия са провеждани при действието на ТР №2 от 26.06.2015 по тълк. дело № 2/2013г. Поради това включването на това тълкувателно решението към втория въпрос няма никаква връзка и релевантност със спора. Самостоятелно основание за недопускане на касационното обжалване по третия въпрос е ненадлежно въведената към него допълнителна предпоставка. Липсват каквито и да било съображения, че въпросът има своето основание и е във връзка „с чл.280,ал.1, т.2 и т.3 ГПК“. Отговорът на касационната жалба не съдържа искане за присъждане на разноски за изготвянето му. По изложените съображения ВКС, състав на Първо т.о.