Определение № 11228 от 11.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10881/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на М. Д. Й., гражданин на Република Турция, депозирана чрез редовно упълномощен процесуален представител, против определение № 8441/06.10.2025г. по адм. дело № 2121/2025г. по описа на Административен съд - Пловдив, с което е оставена без разглеждане жалбата му срещу отказ за издаване на виза тип "D" по заявление № IST25020357V на Втори секретар консул при Генерално консулство на Република България в град Истанбул, Република Турция и производството по делото е прекратено. В жалбата се твърди, че постановения отказ е голословен. Съдът следвало да приеме, че хипотезата на чл. 10а, ал.4 от ЗЧРБ е налице, въпреки нецитирането на тази разпоредба в жалбата. Оспореното определение представлявало отказ от правораздаване, а от там и нарушение на основни права и свободи по конвенцията. Претендира се отмяна на определението и връщане на делото за продължаване на процесуалните действия. Частната жалба е допустима, като подадена срещу подлежащо на обжалване определение, с което се прегражда по-нататъшното развитие на производството, от страна по делото, за която определението е неблагоприятно и в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна по следните съображения: Производството пред първоинстанционният съд е образувано по жалба на М. Д. Й., турски гражданин, роден на [дата]. в Република България, депозирана чрез редовно упълномощен процесуален представител, против отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване в Република България по заявление за издаване на виза № IST25020357V, издаден от Втори секретар консул при Генерално консулство на Република България в град Истанбул, Република Турция. С оспореното определение жалбата е оставена без разглеждане и производството по делото е прекратено. За да се достигне до този правен резултат е прието, че според чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ, отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека. В случая твърдения за нарушени права по смисъла на описаната разпоредба, от страна на жалбоподателя не били изложени. Определението е правилно. Според чл.10а, ал.4 от ЗЧРБ, отказите за издаване на визи по чл.9а, ал.2, т.4, т.е. търсената от жалбоподателя виза тип „D“, не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. Правилно е съобразено, че с така разписаните правила е въведено предвиденото в чл.120, ал.2 от Конституцията на Република България изключение от общата клауза за обжалваемост на административните актове. С оглед на горното, при съобразяване на относимата и приложима в случая нормативна уредба, оспореният отказ за издаване на дългосрочна виза подлежи на съдебен контрол единствено при наличието на твърдения за несъобразяване с претендирани от жалбоподателя, нарушени чрез отказа основни права, гарантирани му от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Както вече е отбелязвал в практиката си Върховен административен съд, държавата има суверенно право да контролира влизането и дългосрочното пребиваване на граждани на други държави на своя територия, поради което и предоставянето на тази възможност не е гарантирано от закона или от международна правна норма. Гарантирано от закона право на дългосрочно пребиваване не съществува, поради което и не съществуват правни механизми за неговото гарантиране, в т. ч. и чрез съдебна защита. Тъй като държавата има задължения да спазва основните права на човека, гарантирани от международните договори, по които е страна, националният законодател с разпоредбата на чл. 10а ал. 4 от ЗЧРБ изрично регламентирал, че отказите за предоставяне на дългосрочна виза – вид "D", не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по Европейската конвенцията за защита правата на човека. Настоящият съдебен състав споделя обективирания в оспореното определение извод, че такова засягане не е претендирано от оспорващия. В сезиращата съда жалба не са посочени каквито и да е конкретни данни, че с отказа за идване на виза, се нарушава упражняването на което и да е от гарантираните от Конвенцията права и свободи. Съобразяването на съда с въведеното от законодателя ограничение за оспорване на определен вид актове от вида на процесния, не води до нарушаване на права по Конвенцията по смисъла на чл. 10а, ал.4 от ЗЧРБ, а от там и до допустимост на жалбата. Както по-горе беше описано, като условие за допустимост на оспорването на отказ за издаване на виза тип „Д“, законодателят е поставил изискване за наличието на нарушени права, регламентирани в ЕКПЧОС при издаване на административния акт, а не несъобразяването им в хода на съдебно производство по неговото оспорване. При така установеното, правилно административният съд е приел, че е сезиран с недопустима жалба, тъй като от жалбоподателят не е изложил относими към производството твърдения за засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ, които да дадат основание за приложение на изключението, предвидено в разпоредбата на чл. 10а ал. 4 от ЗЧРБ. Предвид изложеното обжалваното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл.221, ал.2 във връзка с чл.236 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,