Определение № 9638 от 06.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8542/2026 г.

Производството е по реда на с чл. 229, ал. 1 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Т. Р. Д., гражданин на Непал, подадена чрез адв. Г. Петков от Адвокатска колегия - Русе, против определение № 10868 от 19.03.2026 г., постановено по адм. дело № 12840/2025 г. по описа на Административен съд – София – град (АССГ), с което жалбата на чужденеца срещу отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване – вид "Д", на територията на Република България, по заявление подадено на 09.10.2025 год. от Консулско длъжностно лице в Консулството на Република България в Дубай е оставена без разглеждане, а производството по делото е прекратено. В частната жалба се твърди, че определението е неправилно поради постановяването му в нарушение на материалния закон. На посоченото основание се претендира отмяната на обжалваното определение и връщане на делото за продължаване на производството. Ответната страна - завеждащия Консулската служба в Посолството на Република България в Дубай, редовно уведомен, не взема становище по частната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на четвърто отделение, след като прецени направените в жалбата оплаквания във връзка с доказателствата по делото, констатира следното: Ответникът не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, приема частната жалба за допустима – подадена срещу подлежащо на обжалване определение, с което се прегражда по-нататъшното развитие на производството, от страната по делото, за която определението е неблагоприятно и в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество частната жалба е основателна по следните съображения: С обжалваното определение е оставена без разглеждане жалбата срещу отказ за издаване на виза „D“, за дългосрочно пребиваване и производството по делото е прекратено. За да постанови този резултат административният съд се е позовал на чл. 159, т. 1 от АПК във връзка с чл. 10а, ал. 4 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Приел е, че в случая не е налице изключението, предвидено в чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ, обуславящо допустимост на жалбата против отказа за издаване на виза вид „D“, защото в жалбата не се съдържат оплаквания за засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). Съдът изрично е посочил, че жалбоподателят посочил нарушено право на труд с което обусловя и нарушено право на личен живот, което смесване има единствено за цел да се проведе допустимо съдебно производство, без обаче да са посочени конкретните обстоятелства, при наличието на които се нарушава правото на неприкосновен личен живот. Обжалваното определение е неправилно. По делото няма спор, че обжалваният отказ на от Консулско длъжностно лице в Консулството на Република България в Истанбул, се отнася до заявеното от жалбоподателя издаване на виза за дългосрочно пребиваване (вид "D") по чл. 9а, ал. 2, т. 4 от ЗЧРБ във връзка с процедура по сключване на трудов договори с търговски дружества, които извършват търговската си дейност на територията на Република България. При направеното твърдение за наличие на засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ, но без да се сочи конкретно право, е било необходимо първоинстанционният съд да даде указания на жалбоподателя да посочи по отношение на кои основни права е било осъществено засягане което е защитено от Конвенцията. Вместо това съдът е приел, че така заявеното и след като не е конкретизирано, поради което не може да обуслови допустимост на жалбата против отказа за издаване на виза по чл. 9а, ал. 2, т. 4 от ЗЧРБ. Като не е изяснил по отношение на кои от основните права и свободи жалбоподателят твърди засягане е приел, че жалбата е недопустима, съдът е допуснал съществено процесуално нарушение, в резултат на което е постановил неправилно определение, което следва да бъде отменено и делото върнато за продължаване на производството по него. При това първоинстанционният съд следва да даде указания на жалбоподателя да посочи по отношение на кои права е осъществено засягане, както и конкретните факти. Едва след конкретизиране на основните права и свободи, съдът трябва да прецени дали е налице предпоставката за допустимост на оспорването по чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ. В тази връзка касационната инстанция намира за необходимо да отбележи, че допустимостта на жалбата е обусловена единствено от заявена претенция за засягане на права по Конвенцията, но основателността на тази претенция е въпрос по същество на спора. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 вр. чл. 236 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,