Определение № 60289 от 09.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 1147/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Юробанк България“ АД, [населено място], като универсален правоприемник на „Банка Пиреос България“ АД, срещу определение № 12014 от 30.10.2020 г. по т. д. № 5877/2018г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата на банката за изменение на постановеното по делото решение № 795 от 15.04.2020 г. в частта за разноските. Частният жалбоподател моли за отмяна на обжалвания акт като неправилен. Изразява несъгласие с извода за прекомерност на заплатеното от него адвокатско възнаграждение, като счита, че съдът не е съобразил всички относими факти и обстоятелства и по-конкретно – не е съобразен фактът, че исковата претенция е частична от общ размер на претендираното вземане 470 000 евро и че са предявени два отделни иска, както и че в случая делото е с фактическа и правна сложност, а присъденото адвокатско възнаграждение в размер на 2 500лв. е дори под минималния размер по Наредбата за определяне на минималните адвокатски възнаграждения. Ответникът по частната жалба – „Лайт енд енерджи“ ООД, [населено място] – оспорва същата като неоснователна по съображения в писмен отговор от 26.02.2021 г. . Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на инстанционен контрол акт. За да остави без уважение молбата на въззиваемия „Юробанк България“ АД за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските, с което заплатеното от банката адвокатско възнаграждение 6 000 лв. е намалено поради прекомерност до сумата 2 500 лв., въззивният съд е приел, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, тъй като: В него не са разисквани множество факти, а единствено достоверността на подписа на А. М.; Материалите по делото не са със значителен обем, така че да изискват отделянето на изключително много време и усилия за запознаване и проучване; По делото няма множество искове и множество страни – две главни страни и трето лице помагач; На страните не се е налагало да съобразяват множество нормативни актове, международно право или право и практика на Европейския съюз; По отношение на производството няма противоречива практика на ВКС, която е следвало да бъде съобразена. Въззивният съд е посочил, че за да присъди разноски в размер на 2 500 лв. в решението, е взел предвид цената на иска – 39 116.,60 лв., минималния размер на адвокатското възнаграждение при тази цена на иска – 1703.50 лв., броят на проведените съдебни заседания, както и конкретния начин на протичане на производството във въззивната инстанция, в т. ч. изслушването на тройна съдебно-графическа експертиза. Като неотносимо за определяне размера на адвокатското възнаграждение е преценил факта, че искът е предявен като частичен. Настоящият състав намира, че въззивното определение е правилно. Изцяло следва да бъде споделен изводът в него, че са налице предпоставките на чл. 78, ал. 5 ГПК за намаляване на заплатеното от банката-въззиваем адвокатско възнаграждение поради прекомерност. Решаващият състав правилно е преценил, че единственият подлежащ на доказване факт е достоверността на подписа на управителя на дружеството-ищец, както и че развитието на производството пред въззивната инстанция не предполага отделянето на много време и усилия за процесуална защита на въззиваемата страна. Неоснователно е твърдението на частния жалбоподател, че при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение следва да се отчете, че постановеното решение по частичния иск има отношение и към непредявената част от вземането. Правилно е изразеното от решаващия състав становище, че адвокатското възнаграждение следва се определя с оглед предмета на конкретното дело и цената на предявения частичен иск, т. е. съобразно предявената част, а не от цялото вземане. Обстоятелството, дали решението ще има значение за бъдещ съдебен спор, е ирелевантно за разноските по конкретното производство. Настоящият състав намира за неоснователно и оплакването, че присъденото адвокатско възнаграждение не е съобразено с това, че предявените претенции са две. Видно от мотивите на обжалвания акт, като цена на иска е посочена сумата 39 116.60 лв. (равностойност на 20 000 евро), която всъщност е сбор от цената и на двата обективно съединени иска: 15 848.96 евро – цена на иска с правно основание чл. 82 ЗЗД и 4 151.04 евро – цена на акцесорния иск по чл. 86, ал. 1ЗЗД. Неоснователно е и твърдението, че адвокатското възнаграждение е под установения в Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения. С оглед цената на двата иска, минималното адвокатско възнаграждение е 1 703.50 лв., което е значително под присъдения на банката размер – 2 500 лв. Поради изложените съображения въззивното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение